Читать «Авантюристката» онлайн - страница 197

— Може да го знам сега. Тогава не го знаех, никой от нас не го знаеше.

— Съжалявам повече, отколкото мога да изразя, че трябваше да минете през това изпитание, но имах работа. Важно беше да се знае какво щяха да направят и кажат Вудрьой, когато се срещнат с вината на Туше.

— И сега си удовлетворен?

— Определено. Без съмнение, има злоупотреби в администрацията, но те не са до степен на измяна и не може да се каже, че ако се подмени, ще стане по-добре. Сега, когато Туше е изпратен зад греблото на галерите, в бъдеше тези злоупотреби значително ще намалеят.

— Тогава, предполагам, че ходът ти е бил успешен?

— Не и ако загубя теб с това.

— Не можеш да ме загубиш — каза тя равно, когато кафявите й очи се сблъскаха с неговите. — В смисъла, в който говориш, аз никога не съм била твоя.

— Може и да е така — няма да споря. Просто се опитвам да кажа, че искам да си с мен завинаги. Искам да станеш моя жена.

— Това е най-обидното… твоя какво?

Поне я беше извадил от проклетото й спокойствие. Той се почувства по-добре, когато тя показа поне малко вълнение, след като собственото му сърце блъскаше в гърдите.

— Искам да станеш моя жена. Говорих с баща ти. Той знае, че съм втори син с известни перспективи за бъдещето, освен приходите от земята, дадена от баща ми, но се надявам кралят да ми осигури владение тук, в Луизиана, в отплата за службата ми към него. Бих искал ти да я споделиш с мен, да ми помогнеш да построим нещо ново тук, в Новия свят. Това, за което ти веднъж спомена — да имаш парче земя. Баща ти и останалите винаги ще са добре дошли там. Ако се съгласиш, ще прекарам целия си живот в компенсация…

— Не.

— Знам, че нямаш причина да ми вярваш като на съпруг. Това беше идея на краля — да ми създаде репутация на женкар — хитрост, която да подсили предполагаемия ми позор и да ме направи по-привлекателен за жената на губернатора. Това го и забавляваше, мисля, да ме превърне в бохем за доброто на Франция, след като толкова много хора го обвиняват в същото в нейна вреда. Но кълна ти се — това не е в природата ми — гарантирам, че ще ти бъда верен.

Тя хвърли парцала, който държеше, и се обърна към него:

— Гаранциите ти, както и репутацията ти не ме интересуват. Не искам компенсации от теб.

— Знам, че имаш право да си огорчена, но никога не съм имал намерение да ти навредя. Просто исках да се погрижа за теб. Исках…

— Моля те! — извика тя с дрезгав глас и ръце, скрити в полите. — Мога да се грижа за себе си. Не ми дължиш нищо. Каквото е направено — направено е. Свърши това, за което си дошъл — брат ти е отмъстен и задълженията ти са изпълнени. Най-доброто за теб ще е да се върнеш във Франция и да забравиш за случилото се.

— Това ли е намерението ти? Да забравиш?

Тя се обърна и го погледна с потъмнели, но нараняващи очи:

— Колкото е възможно по-скоро.

Той искаше да я вземе в ръцете си, да я разтърси или да я целува, докато загуби сили и остане без дъх, ако не от друго, поне от липса на въздух. Гордо вдигнатата й глава предотврати това, както и собствената му вина. Беше направил достатъчно, за да нарани гордостта, която беше част от нея. Дори и да можеше да я принуди да се съгласи, не би го направил.