Читать «Авантюристката» онлайн - страница 183

— Тишина — обади се интендантът, но не високо.

— Осъдени сме, ако кажем истината, осъдени сме и ако излъжем. Изглежда, че това, което се иска е изкупителна жертва. Много добре! Ще ви я дам тогава.

— Сирен, не — възпря я Пиер и очите му се оживиха от мъка, като се обърна към нея. После погледна съдиите си. — Трябва да слушате мен и само мен. Аз не съм просто контрабандист, аз съм също…

Тя не можеше да го остави да говори. Издигна глас, пропит с остър сарказъм, а погледът й блестеше, когато се опитваше да привлече вниманието:

— Чуйте ме добре! Аз съм предводителят на тази отчаяна банда контрабандисти! Аз и никой друг! Няма никакъв мъж зад нас и никаква друга жена!

Чу се изскърцване на стол — интендантът се изправи и се наклони над масата:

— Жена? Кой е говорил за друга жена? Какво знаете за това? Трябва да ни кажете веднага, или ще ви подложим на тест!

Мъченията не се използваха в колонията, поне официално, но заплахата от тях винаги присъстваше в трудните случаи. Сирен чу как Жан безпомощно изпъшка, усети как цветът напуска лицето й, но отказа да се смири.

— Няма друга жена, не ме ли чухте? Говоря за такава, защото е ясно, че…

— Сирен!

Молбата, която чу под командата в гласа на Рене я накара да спре. Тя беше и на лицето му, заедно с гнева и вълнението и още нещо, което тя не разбираше.

— Ясно е — каза Рувилийе, — че скандалното поведение на мадам Вудрьой я прави подозрителна.

Във внезапната тишина вратата на залата се отвори. Чу се шумолене на фуста и бързи, резки стъпки. Сирен се обърна и видя мадам Вудрьой да влиза. Жената държеше главата си толкова високо, че панделките на косата й се развяваха при всяка крачка, а устните й представляваха тясна черта върху бледото лице. Тя не спря, докато не застана пред масата на съда. Вероятно беше случайно, че застана до Сирен, но тя не стори нищо, за да го промени.

— Мадам — каза губернаторът на жена си, — защо дойдохте? Тук не е място за Вас. Можете да ни оставите.

— Мисля, че доброто ми име е застрашено. Искам да го защитя.

— Не е необходимо.

Очите на маркизата се присвиха:

— Ще говоря.

Никой повече не се опита да й противоречи. Мадам Вудрьой видя как интендантът бавно се отпуска на облегалката на стола, обърна глава да хвърли един бърз, почти одобрителен поглед към Сирен, после се обърна към Рене.

— Това, което каза младата жена, е истина. Никога не съм й давала пари, нито на роднините й с цел търговия с враговете на Франция. Аз съм верен поданик на краля си. Законите, приети от министрите му за тази колония може да не са разумни, или да не ми харесват, но би било глупаво от моя страна — жената на губернатора — да ги нарушавам. Аз не съм глупачка.

Мадам Вудрьой се огледа, като че ли очакваше коментар, за да може да го смаже. Когато никой не се намеси, тя продължи:

— Обвиняват ме в много неща. Знам го, но какво ме интересува? Всеки, който си мисли, че високопоставените люде приемат губернаторството на отдалечена колония, живота в нищета, управлявайки крадци и изгнаници като повишение, е слабоумен. Кабинетът е като имение. Трябва да се посрещат големи разходи, за да се управлява както подобава. Но както и имението той се отплаща на тези, които са вложили времето и силите си в него. Ако Луизиана не ни връщаше достатъчно, на мене и съпруга ми, тогава бихме могли да останем в Париж за удобство. Това не е трудно да се разбере от разумен човек.