Читать «Авантюристката» онлайн - страница 18

— Стойте там, където сте! — Сирен заобиколи масата, после се поколеба, смутена от собственото си вълнение и от успешността на опита си.

— Не, настоявам! — Рене се повдигна по-високо, после обхвана ребрата си с ръка, без да скрива гримасата от болка върху лицето си. — Няма да злоупотребявам с гостоприемството ви повече.

Сирен усети как я връхлита разкаяние. Тя бързо се озова до него, натискайки го надолу към постелката.

— Ще се нараните отново, ето какво ще направите. Не бъдете толкова глупаво горд. Разбира се, че сте добре дошъл.

Той легна отново, гледайки в нея, като все още се държеше за реброто.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, сигурна съм.

— Простено ми е?

— Да, да! Не ставайте смешен.

Как се получи така, че вместо да му покаже вратата, тя убеждаваше този човек да остане? Смътно безпокойство докосна Сирен, но тя го пренебрегна. Мосю Пиер трябваше да разбере, че е невъзможно да се изпрати навън толкова болен човек. Нямаше нищо, което Льомоние би искал от тях, нямаше причина да проточва престоя си. И откъде накъде си беше въобразила, че е видяла на лицето му за миг да проблясва задоволство.

Тя се върна към пудинга си, наръсвайки го отгоре с есенция, постави съда в открит котел, пълен една четвърт с вода, закачи го на куката над огнището, което заемаше единия ъгъл на каютата. След като направи това, тя наля една чаша вода за Рене и му я занесе.

Докато той пиеше, тя придърпа едно трикрако столче до входа, закрит със завеса. С глас на пресекулки попита:

— Няма ли никой, който да се безпокои за вас, ако не се върнете? Прислужник, доведен от Франция, придружител?

— Никой. — Той помълча малко, гледайки грубите обувки, съшити от кожа на малките й, тесни стъпала. — Наистина ли нямате обувки?

— Само мокасини, направени от жената на Жан, която е чоктау, и сабо, разбира се. — Последното бяха дървени обувки, които френските селяни носеха в кал и мокро време.

— Жена му?

Тя кимна:

— Тя живее с нейните хора. Казва, че Ню Орлиънс е твърде шумен и комините с дългите си тръби на покривите не дават достатъчно дим, за да държи настрана москитите. Истината е, че…

— Да? — каза той, след като тя не продължи.

— Исках да кажа, истината е, че тя харесва разнообразието при мъжете.

— А Жан, той не е ли против?

— Той предпочита разнообразието при жените.

— Тогава всичко е наред.

— Да, освен… освен, че това не изглежда много добро като начин на живот.

— Има огромен брой бракове във Франция, които са същите.

— Това прави ли нещата правилни?

— Прави ги човешки.

— Като противоположното на безчовечни?

Той я погледна, очите му бяха тъмни:

— Вие сте толкова…

— Какво? — попита тя с напрегнат глас.

Не би могъл да й каже, тъй като не би разбрала. Той самият не беше сигурен, че разбира. Тя изглеждаше като ангел, говореше като куртизанка и ползваше логиката на адвокат. Тя готвеше, чистеше, справяше се с кораба като воажор и можеше да повдигне на половината на собственото си тегло и все пък ръцете й бяха най-нежните ръце, които някога бе виждал. Нещо повече, ако затвореше очи и се вслушаше единствено в чистите извивки на гласа й, би могъл да се закълне, че слуша принцеса с кралска кръв. Тя беше загадка, беше Сирен Нолте, жена, която го вълнуваше, дори очароваше. А това не трябваше да става.