Читать «Авантюристката» онлайн - страница 175

— Трябва ли да има друга?

Тя бавно и с недоверие поклати глава:

— Опита се да ни унищожиш за нещо толкова дребно?

— Това е риск, който сте поели, нарушавайки закона.

— Трябва ли това да оправдае постъпката ти — нарушаването на някакъв глупав закон, който ни обрича на глад и унищожение?

— Няма нужда да се защитавам по този въпрос — каза меко той.

— А по въпроса за фалшивите пари?

Той се почувства като че ли някой силно го беше ударил в диафрагмата. Но не трепна, а само повдигна вежди:

— Фалшиви пари?

— Намерих банкноти в подплатата на сакото ти.

— Моите запаси за всеки случай.

— Ако мислиш така, някой трябва да те е взел за глупак, а аз не мисля, че си такъв. — Липсата на реакция от негова страна беше вбесяваща, но тя го бе опознала достатъчно, за да се заблуди. Изправи се с единствено решително движение. — Няма смисъл да обсъждаме повече. Единственото, което ми остава, е да си отида.

— Да си отидеш? — каза той така, като ли никога не беше чувал тази дума.

Тя вдигна наметалото и го преметна през ръката си, отивайки към вратата.

— Ще оставя нещата, които имам от теб за заместничката ми, но ти се погрижи да нямам нищо, което да облека, освен това, което си ми дал. Ще върна всичко утре сутринта.

— Не ги искам.

— Нито пък аз.

— Не забравяш ли нещо?

— Какво? О, имаш предвид това, с което ме държиш? Но твоето присъствие в Луизиана е тайно, нали? Сигурна съм, че няма да искаш мадам Вудрьой, и още по-малко губернаторът, да научат за специалните ти връзки с Луи на Франция. Мислиш ли, че моята заплаха превъзхожда твоите?

Той направи крачка след нея с високо изправено тяло.

— А ако кажа, че те обичам и не искам да те загубя?

— Ако? Казваш ли го или не? Нямам нужда от половинчатости. Нито пък има значение. Не вярвам, че обичаш нещо друго, освен положението си, могъществото, престижа. Най-голямата ти грижа в този момент, ако трябва да говорим истината, е вероятно какво да кажеш на маркиза за загубата на един от участниците в театралната вечер. Колко жалко! Но не се безпокоя, ти ще измислиш нещо. Кажи му, че съм предала и двама ви.

Сирен отиде до вратата и я отвори, после решително я хлопна след себе си.

Дъждът беше спрял. Тя усети влажния нощен въздух върху лицето си. Хорът на жабите и други малки нощни същества, който бе замлъкнал през зимата, сега се беше възобновил. Звукът не беше силен, какъвто щеше да стане по-късно, но беше сигурен знак за наближаваща пролет.

Тя извървя пътя до корабчето, който само предишния ден й се беше видял толкова дълъг, а сега сякаш изобщо не й отне време. В прозореца светеше и Гастон излезе да я посрещне на поклащащия се съд, когато тя прекоси мостчето.

Двамата разговаряха дълги часове, после приготвиха два пакета и ги оставиха до вратата. Останалата част от нощта Сирен прекара, легнала в хамака, приспивана от бавното люлеене на корабчето, привързано към кея; почиваше си, но не можа да заспи.

Дневната светлина завари Гастон и Сирен на пирогата, плъзгайки се в мъглата, когато заобикаляха отзад Ню Орлиънс. Те не поеха на север към дивите места, а към Лейк Пончъртрейн. Пиер и Жан не бяха отишли по-далеч от селото на Малкото Краче, което се намираше на север от езерото. Причината за това бяха вълненията сред индианците, каза Гастон, макар че весело й се ухили, изричайки лъжата. Сирен знаеше, че тя е причината и се почувства успокоена.