Читать «Авантюристката» онлайн - страница 173

— Ето го — каза тя и извади по-малкото писмо. Внимателно го отвори, така че да не счупи восъчния печат и пъхна вътре малкото си писмо. Върна писмото в чантата и я потупа, преди да се усмихна на моряка:

— Сега мога да бъда спокойна. Благодаря ви от все сърце.

— Бих бил по-удовлетворен, ако беше с целувка — предложи той с надежда в тъмните очи.

— Много добре. — Тя се наведе напред и притисна бързо устни до неговите. През ума й пробяга странно разочарование — това беше просто допир на една уста до друга, нищо повече. Тя почувства ръката му около себе си, почувства, че документът докосва гърдите му. Извърна се с бърз смях и отстъпи няколко крачки.

— Не си отивайте — каза той. — Елате с мен. Зная една таверна, където можем да получим бутилка вино и самостоятелна стая.

— Друг път. Льомоние ме чака! — тя се отдръпна.

— Ще се върна!

— Ще се моля за това — каза тя и наистина го мислеше. Не й се нравеше мисълта, че той може да пострада от действията й. Вероятно липсата на документа няма да се забележи, или поне не, докато той стигне във Франция, а там ще има много други възможности за бъркане в чантата. Тя го хареса, не беше негова вината, че целувката му не й достави удоволствие. Обърна се и закрачи бързо към къщата.

Не спря, докато не стигна градината в задния двор. Нощта беше паднала и във въздуха плуваше нежна като мъгла влага, заплашвайки отново да се превърне в дъжд. От прозореца на кухнята падаше жълтата, трепкаща светлина от фенера. Сирен спря да извади трофея си и погледна бързо нагоре, питайки се дали са забелязали отсъствието й. Можеше за рискува още няколко кратки минути.

Тя счупи печата и разгъна тежката страница. Зачете, обърната към прозореца.

Вратата откъм кухнята рязко се отвори. Сирен вдигна глава и видя Рене, който пристъпи навън, но не направи опит да скрие документа, който държеше. Завладя я безчувственост и странно чувство на неотвратимост, така че съвсем не беше изненадана, че я откриха.

— Вярвам, че го намираш интересно? — каза тихо той.

— Ти си шпионин. — Гласът й беше безизразен.

— Не съвсем. Да влезем да го обсъдим вътре.

Той потегна ръка да вземе документа от нея, после отстъпи, за да мине тя първа. Тя се движеше замаяна през кухнята и по стълбите, едва забелязвайки Марта, която се обърна да ги изгледа. Премина през дневната и отиде в салона, където спря и зачака в средата на стаята. Рене я заобиколи, отиде до писмената маса и остави писмото там.

— Куриерът не е виновен — каза Сирен рязко оживена.

— Знам. Освен, че е прекалено податлив на чара ти.

— Той не знае, че съм взела писмото. Нали няма да бъде наказан?

— Не виждам смисъл.

— Писмото трябва да бъде на кораба, когато отплува, разбира се.

— Ще го занеса сам след малко, като допълнение.

Тя се обърна, свали наметалото си и го пусна на канапето.

— Това е много… великодушно.

— Вината е моя — първо, че те взех при себе си и второ — че не бях по-бдителен.