Читать «Авантюристката» онлайн - страница 172

Морякът още се виждаше. Единствените хора, които се виждаха в тази влажна и мрачна вечер бяха една перачка, крепяща кошница с изгладени ризи на главата и възрастен господин, който се облягаше на бастуна си на всяка крачка. Сирен повдигна полата си и се затича след моряка.

— Мосю! — викът й беше лек, почти игрив. — Мосю, почакайте!

Морякът се обърна тревожно и предпазливо, а ръката му се залепи на платнената чанта. Когато я видя, той се отпусна и дори направи няколко крачки към нея.

— Радвам се да ви срещна, мадмоазел — каза той и зъбите му светнаха в усмивката.

— Не сте ме срещнали — каза тя престорено задъхана. — Гоня ви от мили.

— Колко жалко! Ако знаех, щях да ви позволя да ме настигнете по-скоро.

Тя му отправи, доколкото можа кокетна усмивка:

— Какъв грубиян сте, но пък най-хубавият грубиян! Аз просто исках да ви дам едно писмо да добавите към другите. — Докато говореше, тя извади от джоба на наметалото си сгънатия лист и му го подаде.

— Имате ли позволението на мосю Льомоние?

— Но разбира се. — Тя сладко му се усмихна.

— Не мисля, че има много неща, които би ви отказал. Дайте го.

Сирен му го подаде, но после, когато пръстите му го стиснаха, тя го дръпна.

— О, забравих да го подпечатам в бързината. Колко неприятно! Но просто ще го пъхна в другото си писмо, ако обичате. Ще отнеме само миг.

— Другото ви писмо ли?

— И двете са до монахините. Сестра Мери ще го даде на сестра Долорес.

— Писмата, които нося, са от изключителна важност, просто не мога да позволя…

— Но ще го направите, нали? О, моля ви, няма да има друг кораб със седмици… а аз се нуждая от молитвите на добрите сестри.

— Така ли? Льомоние ви е любовник, нали?

Тя се усмихна като от приятен спомен, който очакваше да сподели с него, поне отчасти.

— Да.

— И мосю излиза ли въобще, оставя ли ви сама?

— Понякога. Може би искате да ме посетите, когато той излезе? — Колко далеч можеше да стигне, за да получи това, което иска? Не знаеше. Това беше смущаващо, повече отколкото фактът, че обмисляше тази възможност.

— Много бих искал.

— Колко жалко, че трябва да напуснете Луизиана…

— О, но аз ще се върна.

— Кога? — Усмивка, трябваше да се усмихва, дори когато посягаше към чантата с документите.

— След няколко месеца, по божията воля.

— Да, по божията воля. Животът на моряка е опасен, нали? Такива бури имаше, когато пътувах от Франция. Прекарах цялото време на колене.

— Молехте се, или ви беше лошо?

Тя сви рамене, лъжейки.

— О, и двете! Никога ли не ви е прилошавало?

Тя го слушаше да обяснява какъв добър моряк е и какво прави, за да остане добре дори при най-силните бури, когато тя бръкна в чантата. Не поиска той да я свали от рамото си, а затърси както си висеше, карайки го да вдигне ръка, така че тя да служи за прикритие на това, което правеше. С бързи движения тя затърси за малкото писмо, сгънато на триъгълник и подпечатано. Имаше няколко такива, тя знаеше — беше видяла Рене да ги слага в кутията, въпреки че мислеше, че най-вероятно са адресирани до семейството му. Едва когато откри това, което търсеше, тя ловко извади един от официалните документи и го пъхна под наметалото си, притискайки го с ръка към тялото.