Читать «Авантюристката» онлайн - страница 170

Тя чакаше неподвижна, взираше се в тъмнината и броеше бавно минаващите секунди една по една. Когато изтече половин час, тя се отдръпна от Рене. Той не помръдна. Почака малко. Можеше да чуе пулса си, който биеше оглушително в ушите й. Твърдите удари на сърцето разлюляваха лявата й гръд. Тя се насили да диша с ритмични, равномерни движения — навътре, навън, отново и отново.

Сирен се премести по дюшека още няколко инча. Пълнежът му издаваше лек звук като шумолене на клонче. Част от пружината поддаде с тихо скърцане. Тя спря пак.

Мразеше това промъкване, тази нужда от увъртания. Беше чуждо на природата й, противно на всичко, на което беше научена. Презираше обстоятелствата, които я бяха довели до тук, мъжът, който ги беше предизвикал, и себе си на първо място за заплитането на цялата тази верига от събития. Единственото добро, което виждаше в постъпката си, беше, че тя ще сложи край на целия този разрушителен епизод. Трябва, или тя нямаше да може да го понесе.

Сякаш след цяла вечност се повдигна и измъкна крака си, плъзгайки го бавно на пода. Дъските бяха студени под босите й крака, но тя го очакваше и не издаде звук. Изправяйки се, тръгна с изключителна предпазливост да заобиколи леглото, което стоеше на пътя й до стола с натрупаните дрехи. Тя леко го докосна така, че да не се блъсне в него в тъмнината.

— Къде отиваш?

Сирен въздъхна, а нервите играеха под кожата й, когато отвърна:

— Никъде. Спи.

— Търсиш ли нещо?

— Не… — започна тя, осъзнала още, преди да изрече думата, че трябва да даде някакво обяснение. Мислите й препускаха, търсейки достоверно извинение, нещо възможно най-далеч от истината.

— Не, наистина не, изглежда Марта е преместила нощното гърне.

— Тук, от моята страна е.

Не й оставаше нищо друго, освен да се върне. Но след малко пак се изправи.

— Сега пък какво?

— Нощницата — промърмори тя.

— Няма нужда, аз ще те стопля.

Тя беше само на две крачки от стола.

— Аз наистина…

Отзад я хванаха и издърпаха две здрави ръце. Рене се обърна заедно с нея. Пружината подскочи, когато той се отпусна на леглото, после легнал зад гърба й я придърпа в затвора на ръцете си. Обля я топлината на тялото му и мъжкият му аромат. Почувства се безпомощна и гневна. Искаше да се измъкне, да рита и да крещи.

Нищо нямаше да помогне. Тя остана неподвижна, но от усилието потрепери.

— Наистина си изстинала — каза Рене и я прегърна по-силно, придърпвайки завивките по-нагоре, като ги подпъхна под раменете й.

Какво искаше да каже? Подозираше ли я? И неговите ли действия бяха престорени като нейните?

Тази възможност охлади гнева й и я остави загледана мрачно и изплашено в тъмнината.

На другия ден Рене не излезе от къщата. Той остана да работи на масата в салона, изписвайки лист след лист с наклонения си почерк, а лакираната кутия стоеше отворена в краката му. Гледката терзаеше сетивата на Сирен, тя беше крещящо напомняне на събитията от през нощта. Причината Рене да е така съсредоточен в работата си явно нямаше нищо общо с непрекъснато влажното време и тя можеше да се досети, че е свързано с отплаването на кралският кораб на другия ден.