Читать «Авантюристката» онлайн - страница 154

Докосването му беше успокоително, опитът му да й вдъхне увереност — мил импулс. Лошото беше, че тя не му вярваше.

Малко по-късно водата за баня беше готова. Тъй като огънят в стаята за преобличане, запален за удобство, докато се приготвят беше угаснал, порцелановата вана бе поставена в спалнята. Водата от нея издигаше нежна пара и бързо изстиваше. Рене остана в салона, допивайки напитката си, докато Сирен първа се възползва от ваната. Марта се суетеше наоколо, носеше кърпи, проверяваше температурата на водата, нагласяваше свещите. Припрените й движения дразнеха Сирен. Тя й позволи да вдигне косата й, да разкопчае роклята й на гърба и после изпрати жената да си легне.

Тя се изкъпа бързо, за да остави малко топлина във водата за Рене, въпреки че изкушението да полежи, да остави тялото си да се освободи от тревожните вълнения на вечерта, да беше голямо. Тя миеше лицето си, попадайки на ударената си буза, когато Рене влезе.

Той затвори вратата зад себе си и погледът му се стрелна към Сирен. Кожата й блестеше от влага със сини и оранжеви отблясъци от огъня. В неговата светлина се очертаваха съвършените извивки на тялото й, овалът на лицето…

Възхищението в очите му бързо премина в загриженост. Той се приближи с бързи крачки и се отпусна на коляно до нея.

— Ти си наранена, защо не ми каза. Какъв идиот съм бил да не видя.

Тя се дръпна, когато той посегна да докосне белега.

— Това е нищо, наистина.

— Недей да бъдеш толкова смела — каза кратко той, като я хвана за брадичката, обръщайки бузата й към светлината.

Белегът беше с наситено син цвят. Беше точно под скулата й. Въпреки, че кожата не беше разкъсана, щеше да мине известно време, докато моравото избледнее. Той с нежни пръсти опипа костта.

— Боли ли те челюстта?

— Малко.

— Но можеш да я движиш?

— О, да — каза тя. — Нямам проблем да говоря.

Погледът му не беше весел.

— Имаш ли други наранявания?

Тя поклати глава. Той я погледна скептично, после остави погледа му да се придвижи бавно инч по инч по голото й тяло.

— Добре, де, ударих си ръката на вратата — призна тя, изчервявайки се, — но това е всичко.

Той взе китката й и я обърна. От вътрешната страна се виждаше дълга драскотина със синьо пурпурен цвят. Той поседя няколко дълги мига със спуснати ресници, скриващи изражението му. Накрая наведе глава и притисна устни върху белязаната кожа. Гласът му беше тих, не по-силен от шепот, когато заговори:

— Съжалявам.

Разкаянието му, помисли си тя, е за нещо повече от събитията тази вечер.

— Съжаляваш ли? За какво? — попита го тя.

Той вдигна глава и открито срещна погледа й:

— За всичко. Никога не съм възнамерявал… не съм очаквал, че ти ще бъдеш ранена.

Тя погледна настрани и каза със спокоен и беззвучен глас:

— Раните заздравяват. Не е станала голяма беда.

— Не е ли? Бих искал да мисля така. Самият аз не съм толкова сигурен.

Той се изправи с единствено гъвкаво движение и отстъпи назад. Сирен обърна глава да го погледне, но той беше с гръб към нея. Изглежда нямаше отговор за това, което й беше казал, никакво утешение, окуражаване или предложение. Когато той започна да си съблича ризата през главата, тя изплакна лицето си, плисна за последен път вода върху раменете и гърдите си, преди да излезе и да освободи място за него.