Читать «Авантюристката» онлайн - страница 153

Тя каза рязко:

— Това нападение над теб, мислиш ли, че има нещо общо с другото?

— Какво имаш предвид?

— Опитът да те убият, когато те извадих от реката, разбира се. Струва ми се, че някой много иска да си мъртъв.

Той безгрижно вдигна рамене:

— По-вероятно е да са искали парите ми.

— Не ги бяха взели преди.

— Недоглеждане. Те не са възнамерявали да ме убиват, и когато са помислили, че са го направили, са изпаднали в паника.

— Не вярваш май много на това.

— Не вярвам ли?

— Тогава бяха двама — видях ги да те хвърлят в реката. Сега бяха трима, а един беше платил на момчето да ни вкара в капана. Намирисва ми на опит за наемно убийство.

— За какво? — Той седна изправен, усмихвайки се леко и вдигна ръка, за да опипа с пръсти превръзката. — Аз съм практически чужденец тук.

Безгрижието му не беше искрено.

— Трябва да има нещо. Може ли да са те проследили от Франция? Дали е нещо, което се е случило там, с което да си си създал врагове, нещо свързано с причината за напускането ти?

— Нищо, за което да знам. Това е съвпадение. Проява на алчност. Ако това не ти харесва, можеш да помислиш защо един от тези главорези, както ги нарече, се опита да те отвлече.

— Съвсем очевидно е. Аз бях свидетел и не се съмнявам, че ако бяха успели да те убият, аз щях да имам същата съдба.

— Твърде драматично, боя се. Много по-вероятно е някой мъж да те е искал и да е взел твърде драстични мерки да удовлетвори желанието си.

Тя изненадващо се засмя:

— Не ставай смешен.

— Съмняваш ли се? Помисли за лейтенанта. Желанието и отмъщението карат мъжете да правят странни неща.

— Говориш от опит, разбира се?

— О, разбира се — каза той и погледът в очите му изведнъж стана отчужден.

Тя дълго го гледа, а терзанието пълзеше в нея, карайки кожата й да настръхва. Да допусне, че някой може да й мисли злото, да планира да я използва за низките си желания беше ужасно. Тя рязко се обърна, протягайки напред ръце, сякаш да се предпази от предположението.

— Не, невъзможно е.

Гласът му беше мек, когато каза.

— Дали?

Огънят пращеше в тихата стая. Навън дъждът падаше равномерно, потропвайки безспирно по покрива и плискайки по-силно там, където се изливаше от листата върху земята. Сирен помисли за сдържания гняв върху лицето на лейтенанта, когато му попречиха да я обезпокои. Но това не беше всичко. Ако един човек ще иска да й навреди, защо да няма и други? Мадам маркизата, въпреки че тя нямаше истинска причина, я беше изгледала за миг тази вечер със злобна омраза в очите. Освен това и Туше. Тя беше унизила дребния човек онази вечер на брега, въпреки че не бе имала такова намерение. Такъв като него не прощава пренебрежението. Кой още? Арман, за това, че тя не отвръщаше на привързаността му и не откликваше на възхищението му? Бретонови, заради заплахата, която им донесе?

— Не! — изкрещя тя. — Не, не съм аз причината. Ти си.

Той се изправи и сложи ръце на раменете й. Със спокоен глас каза:

— Да, надявам се, че е така. Или просто обир.