Читать «Авантюристката» онлайн - страница 151

Тя трябваше да направи нещо. Трябваше. Да оскубе косата на нападателя, да му издере очите — нещо. Дали беше разумна мисъл или инстинкт това, което я поведе? Не знаеше. Идеята я връхлетя и тя веднага я използва. Отпусна внезапно мускулите си и остави краката й да увиснат. Зъбите й изтракаха, когато брадичката й се удари в ръката на мъжа, но нападателят беше изваден от равновесие. Той я пусна и протегна ръка, за да се задържи. Тя залитна към мръсотията, краката й се притиснаха в меката кал през полата, ръцете й потънаха до китките.

Мъжът изломоти дивашка ругатня и замахна с юмрук. Ударът попадна отстрани в лицето на Сирен. Болката експлодира в главата й, но тя се възползва от момента, за да се измъкне. Препъвайки се в прилепващата кал, за да увеличи разстоянието между тях, тя хвърли един поглед назад.

Човекът беше с маска.

Изненадата беше толкова голяма, че тя се спъна и падна на колене с разширени очи.

В този момент нападателите на Рене престанаха да се бият и хукнаха да бягат пред яростната му атака. Единият виеше с разрез от шпага надолу по ръката, другият се беше свил от кървяща дупка в гърдите и се олюля, когато се опита да се изправи. Рене бързо се обърна към Сирен. Мъжът с маската погледна нагоре, видя Рене, който идваше, видя трепкащата светлина на фенера да просветва влажна и червена по сабята му.

Маскираният бръкна в джоба на палтото си и извади пистолет. Сирен извика и се хвърли към него. Той се извъртя и се прицели. Спусъкът на пистолета изщрака. Видя се синкав проблясък, последван от шипящ звук.

Пистолетът беше мокър. Мъжът изпъшка, яростно го хвърли към Рене и побягна.

Рене видя пистолета още, преди да бъде хвърлен. Той вдигна ръка, опитвайки се да то хване, но ботушите му останаха в калта и спряха движението. Той се подхлъзна, олюля се, опитвайки се да остане прав. Тежката дръжка на оръжието глухо се удари в слепоочието му. Болката избухна като експлозия зад очите. Той падна на едно коляно в калта. Гореща кръв бликна по лицето му. Той чуваше глухите удари от бързи стъпки, когато маскираният мъж се хвърли в бяг, но не можеше да се помръдне да го последва.

Сирен с мъка се изправи на крака и се запрепъва към Рене. После коленичи до него. Ръцете й бяха толкова кални, че не можеше да го докосва с тях, но тя отпра парче плат от наметалото си и направи от него тампон, който притисна към раната.

— Добре съм — каза той. — Няма нищо.

Гласът му беше задъхан, но жизнен и малко рязък. Тя му повярва, независимо от кръвта, която се стичаше по лицето му.

— Да си отиваме, тогава.

Те станаха, измъквайки се от лепкавата кал и се отправиха към квартирата си. Пред тях, точно на ръба на осветеното от фенера пространство, се мерна силует. Беше момчето, което им осветяваше пътя. То се опитваше да си вземе фенера. Рене пръв го позна. Той пристъпи напред.

— Почакай, ей ти, момче! Ела тук.

Момчето се върна с разширени очи.

— Не знаех, мосю! Кълна се, не знаех!

Рене започна отново да вика, но Сирен стисна ръката му. Тя заговори с тих, успокоителен тон:

— Какво не си знаел? Кажи ни.