Читать «Авантюристката» онлайн - страница 149

— Би ли понижила гласа си?

— О, да, кажи ми да си затварям устата, защо не? Това е последната надежда на мъж, започнал спор, който не може да довърши.

— Много добре — каза той, като хватката му се стегна, когато я завъртя и се приготвиха да тръгнат в обратна посока — какво би искала да кажа? Че трябваше по-добре да те наблюдавам? Че трябваше да съм по-бърз и да ти се притека на помощ? Че трябваше да се обидя на Вудрьой, че е пристигнал пръв и да храня смъртоносни чувства към мъжа, който е дръзнал да те докосне? Че, накратко, диво ревнувам?

Тя вдигна пламтящи очи и срещна неговия стоманен поглед.

— Да, защо не?

— Защо не, наистина? Това е съвършено вярно, всичко.

Тя се препъна, почти настъпвайки края на роклята си. Когато пак го погледна, той гледаше право напред. Сърцето й заби високо в гърлото, после, гледайки опънатото му лице, се успокои. Значи се беше почувствал отговорен за нея, загрижен за нея, дори ревнуваш — и какво от това? За него тя не беше нищо повече от притежание, нещо, което трябва да бъде охранявано, пазено от натрапници. Тази ревност нямаше нищо общо с нея като човек, а по-скоро с това, че той не е склонен да я дели с някого или да я изгуби, докато имаше интерес към нея. Чувството му за отговорност, загрижеността му и цялата тази ревност щяха да си отидат, когато той се отегчи от нея.

— Колко ласкателно — каза тя с ирония. — Какво съм направила, за да го заслужа?

Рене усети недоверието в гласа й не знаеше дали да се почувства ядосан или облекчен. Да бъде и двете едновременно не отговаряше на представата му за собствена емоционална стабилност, а още по-малко отговаряше на целта му.

Балът свърши в полунощ. Свалиха маските, когато часовникът отби дванадесет удара. С отмирането на този последен удар започваха Великите пости — четиридесет безкрайни дни на твърдост и аскетизъм. Последната хапка беше преглътната, последната глътка набързо пресушена. Музикантите прибраха инструментите си. Не оставаше нищо друго, освен да се завърнат по домовете.

Гостите си тръгваха, носейки маските в ръце, които сега изглеждаха жалки и по-скоро глупави. Произнасяха се гладки фрази на възхвала на бала на домакините, сбогуваха се с помпозни думи, които отекваха в мокрите, пусти улици и се разпръсваха в нощта.

Продължаваше да вали ситен дъжд от черното нощно небе с неуморна упоритост. Така можеше да продължи дни наред. Канавките по продължение на улиците приличаха на препускащи потоци вода, които отразяваха мигащите пламъци на факлите на входа. Столът носилка, която Рене беше наел да ги чака, сега представляваше приятно убежище, дори и за краткия път до къщата.

Когато Сирен се отпусна на тясната седалка и носилката беше вдигната, към тях се приближи момче с фенер.

— Да ви осветя ли пътя, мосю? За вас съвсем евтино!

Беше слабо, прогизнало до кости момче, но упорито търсеше клиенти в ужасната нощ. Не бяха малко такива като него в Ню Орлиънс — сирачета, оставени да се оправят сами, жертви на нещастия, които бяха постоянна напаст за колонията. За повечето се грижеха монахините урсулини, но винаги се намираха такива, които предпочитаха да живеят по улиците, пред дисциплината на монахините.