Читать «Авантюристката» онлайн - страница 15

Сирен погледна човека, който й беше повече баща през последните три години, отколкото собственият й баща някога е бил.

— Трябва да ме оставяте понякога да постъпвам, както аз искам.

— Няма начин да го правиш тук.

— Знам — има само проститутки, съпруги и монахини в колонията. Аз не съм, както казваш, подходяща за първото или последното, но вие не допускате никакъв мъж близо до мен, така че да стана съпруга.

— Няма мъж, който да заслужава да се доближи до теб.

Това беше познат аргумент. Тя въздъхна и обърна глава, без да отговори. Би могла да избяга от Бретонови по всяко време — те не я задържаха реално с нищо, освен благодарността и може би привързаността. Но какво друго й оставаше? Можеше да тръгне с някой офицер, да му стане любовница; имаше някои жени, които заемаха такава позиция в града. Не, дори такава постъпка да не беше лично за нея толкова безвкусна, тя не можеше. Бретонови щяха да бъдат толкова разочаровани от нея. Биха чувствали, че се е провалила заради тях. Не можеше да им причини това, когато те бяха единственото семейство, което е имала.

— Особено незаслужаващ е този Льомоние — продължи Пиер с твърд глас.

Сирен уморено сви рамене:

— Няма от какво да се безпокоиш, тъй като се съмнявам, че той изобщо някога ще ме погледне.

— О, ще те погледне. Но не повече от това, поне докато ми е останал дъх.

— Ти си невъзможен!

— Познавам мъжете така, както ти не ги познаваш, малката. Сега иди и попитай Льомоние кога ще ни напусне.

Когато Сирен се върна в каютата, Рене беше буден. Гледайки го да лежи подпрян на възглавницата с поглед към вратата, когато влизаше, Сирен се питаше дали е чул думите, които си размениха с Пиер. Не изглеждаше така, но все пак се чувстваше неудобно под погледа му. Търсеше в ума си начин да повдигне въпроса, за който беше инструктирана, но не й се удаваше. Тя отиде до масата и се зае с работата, която Пиер беше прекъснал — трошеше хляб за пудинг.

— Как се чувствате? — попита тя през рамо, когато усещането, че нейният пациент я наблюдава стана твърде неприятно, за да се понася в тишина.

— По-добре. Опитвах се да мисля. Струва ми се, че си спомням — не ме ли извадихте вие от реката?

Гласът му беше тих, но достатъчно, за да го чува, думите бяха изговорени със съвършена яснота. За пръв път повеждаше разговор, с изключение на простите и необходими молби. Той наистина се поправяше. Усмивка на триумф и задоволство изви устните й и тя му хвърли бърз поглед, преди да отговори:

— „Измъкна“ може би е по-подходящата дума.

— Бих казал, че не можете да го направите. Не сте едра жена.