Читать «Авантюристката» онлайн - страница 138

Тя се засмя.

— Смея да кажа, че си е все същият, беше същият, когато го видях за последен път. Може би сте познавал майка ми като момиче?

— Наистина — много очарователно създание. Вие много приличате на нея, доколкото си я спомням. Никога няма да забравя отчаянието сред ценителите на женската красота, когато тя се омъжи. Говоря, естествено, за първия й съпруг.

— Първият съпруг? Какво искате да кажете? Има само един.

— Но сигурен съм… Името на майка ви беше Мари Клер, нали? Мари Клер дьо Бланш?

— Да, но никога не съм чувала да е била омъжена преди. Кой е бил той? И какво е станало с него?

Губернаторът я гледа няколко дълги секунди, после сякаш някъде зад очите му се затвориха капаци.

— Може би греша, мадмоазел. Трябва да съм сгрешил. Простете ми.

— Но вие казахте името правилно — възрази тя озадачена.

— Правилно, може би, но вероятно не се отнася за същата жена. Бедната ми памет. Във всеки случай, мъжът, за който мисля, умря в дивите места. Жената скоро се омъжи повторно.

— В Нова Франция ли?

— Така мисля.

Много добре, тогава. Родителите на Сирен се бяха срещнали в Нова Франция, но са се оженили в Хавър. Тогава Рене се обади иззад тях:

— Ако това е краят на семейната история, Сирен, скъпа моя, да си тръгваме. Намирам играта за много уморително мероприятие. Копнея за леглото си.

Мадам Прадел дойде до Рене, когато Сирен вдигна въпросителен поглед към него. По-възрастната жена звънко се засмя като чу думите му.

— Заедно с другите неща, не се и съмнявам.

Рене дори не погледна към нея. Той заобиколи стола на Сирен и й предложи ръката си. Хвана я под ръка и като я погледна обещаващо, се съгласи:

— Заедно с другите неща.

Сирен не направи опит да протестира нито в губернаторския дом, нито по време на краткия път до квартирата му. Когато влязоха и вратата се затвори зад тях, тя се отдръпна от него.

През рамо каза:

— Защо направи това?

— Кое?

— Знаеш много добре. Защо ме измъкна изпод носа на губернатора и всички останали, като че ли нямаш търпение да легнеш с мен?

— Вероятно точно по тази причина.

Рене знаеше, че има още нещо. Той ненавиждаше лекотата, с която тя говореше с Арман и дори с Вудрьой, докато едва ли имаше половин дузина думи, които да размени с него. От това, че знаеше причината, не му ставаше по-леко.

— Наистина ли? — каза тя хладно. — Какво чакаш тогава? Ако това е желанието ти, помогни ми да съблека тези дрехи и да отиваме в леглото веднага.

Той долови насмешката в гласа й, видя болката, която я подхранваше. Не остана незасегнат от тях — просто не ги зачете пред огромната си нужда от нея или сигурността му, че съществува жизнена връзка между тях, когато бяха в леглото. Независимо дали тя знаеше това или не, и независимо дали го желаеше, там изчезваха съмненията му и там намираше убежище, макар и временно, от страховете си.

— Как мога да се възпротивя на такава изискана покана? — каза той, а очите му бяха прозрачно сиви. — Наистина, какво чакаме?