Читать «Авантюристката» онлайн - страница 137

Жената на губернатора заяви, че харесва пиесата и се радва, че Ла Помпадур е възкресила аматьорските театрални представления, но не можела да играе. Просто не й било по силите да научи толкова много диалози — каза маркизата — но Сирен си помисли, че дамата счита това под достойнството си. Играта в театъра винаги се бе ползвала с пикантна репутация и патронажът на кралската любовница допринасяше малко това да се промени.

Необходима беше голяма практика, тъй като губернаторът, макар и не професионалист, изискваше пиесата да има известен блясък. Всеки трябваше да се движи с грация и стил, както и да произнася репликите си с колкото може по-малко смущаващи грешки. Той ясно обяви желанията си, но всъщност мадам Вудрьой се грижеше за нивото. Тя взе върху себе си задълженията на режисьор и седеше в дългата стая за репетиции, правеше забележки и даваше инструкции. Самият маркиз беше неизтощимо щедър в коментарите и тактичен в предложенията, и все пак Сирен, спомняйки си какво й беше казал Арман, започна да наблюдава двойката и да се чуди дали маркизата просто не изпълнява волята на съпруга си.

За Сирен, която играеше с него, изпълнението на сцените от любовен характер в такава близост беше плашещо преживяване, независимо от неговия чар и изтънчени маниери. Вудрьой беше забележителен с изисканата си личност, за да дава вид, че отразява ясно нещата. Нещо повече — у него имаше голяма доза арогантност.

Рене също не облекчаваше положението, наблюдавайки внимателно всяко нейно движение, всяка усмивка и жест. Това я правеше още по-нервна. Тя не можеше да разбере защо й обръща толкова внимание — тя не беше сляпа за оценяващия поглед в очите на маркиза, но в маниерите му нямаше фамилиарност, нито пък в нейните.

Не можеше да се каже същото за мадам Прадел, която не пропускаше възможност да сложи ръка върху ръката на Рене, или да се облегне на него, когато репетираха репликите си. Това беше безвкусна гледка и я разсейваше. Не, че тя ревнуваше, разбира се, или вярваше, че Рене е толкова загрижен за нея. Не, отношението на Рене към нея, мислеше си тя, беше собственическо, като на куче към кокал. В това нямаше нищо, което да я кара да се чувства самодоволна, и малко — което да я дразни.

Тя не можеше да оцени начина, по който той идваше и заставаше зад нея и стоеше, слушайки, докато тя говореше на чаша вино и кейк с маркиза след репетиция. Говореха си за разни неща, а губернаторът задаваше въпроси и предлагаше теми, а тя просто отговаряше. Той я попита дали има семейство и приятели, показвайки, че има предвид други, освен майка и баща, за които той знаеше, че вече не са живи. Тя каза за дядо си в Хавър, а също и за отчуждеността си спрямо него.

— О, да, мисля, че познавам джентълмена от Нова Франция.

— Наистина ли? — попита тя и очите й светнаха от удоволствие.

— Беше преди, преди да ме назначат като губернатор на Трите Ривиери. Но си спомням дядо ви да крачи под наметало от боброва кожа, толкова дълго, че метеше с него земята. Той винаги казваше, че предпочита да му е топло, отколкото да е модерен. Това, мисля, че беше много практично тогава.