Читать «Авантюристката» онлайн - страница 12

Докторът, дребен човек с огромна перука, се повдигна към нея:

— Поставяте под въпрос лечението ми, мадмоазел?

Сирен запази самообладание:

— Би могло да се каже и така.

Докторът се обърна и хвърли инструментите си обратно в чантата.

— Не мога да търпя това. Или вие напуснете, мадмоазел, или аз!

Сирен погледна в другата стая, но Бретонови бяха заети с работите си и като че бяха глухи за конфликта. Нямаше да получи помощ от тях. Човекът на постелята беше оставен на нейна отговорност. Тя се обърна към доктора и скръсти ръце на гърдите си:

— Вие ще направите това, което трябва, както и аз.

— Много добре. Да бъде по вашему. Аз напускам. — Докторът взе чантата си и излезе с вдигнати рамене и вирнат нос. Малко по-късно корабчето се разклати при слизането му на брега.

Сирен погледна Льомоние с чувството на празнота в гърдите. Тя беше се грижила за Бретонови по време на редките им боледувания от малария, която от време на време хващаше Пиер, или когато някой от тях си премажеше пръста или препиеше, но нямаше представа какво да прави при по-сериозни случаи. Имаше някои треви, които беше купувала от индианките чоктау, които идваха на пазара, но не вярваше много в ефикасността им. Рене Льомоние беше здравеняк и независимо от възпалението на раните му, щеше да се възстанови с или без нея. Все пак мисълта, че животът му е в нейни ръце беше плашеща.

Каютата ставаше все по-мрачна с напредването на вечерта и заедно с това и по-хладна. Сирен коленичи до постелката и придърпа завивката върху ръцете на лежащия мъж. Беше се надвесила над него да я подпъхне под раменете му, когато той проговори:

— Задължен съм ви, мадмоазел. Лежах мълчаливо, опитвайки се да реша дали да прережа гърлото на надутия малък доктор с мръсния му нож или просто да му счупя ръката — и се чудех дали имам сили, за което и да е от двете.

Тя бързо се отдръпна.

— Вие сте буден!

— Нещо такова — съгласи се той, без да отваря очи.

Тя с усилие възвърна самообладанието си.

— Не бива да изразходвате сили за разговор. Имам малко хубав бульон на огъня. Почакайте, ще ви донеса.

Сянка на усмивка премина по лицето му.

— Не мога да правя нещо по-малко от това и със сигурност нищо… повече.

Разбира се, че не можеше. Как може да е толкова глупава? Тя сипа бульон в дървена купичка. Не можеше да намери лъжица, нито чиста кърпа, която да използва за салфетка и когато се връщаше назад към каютата, почти се спъна в мрежите до стола на Жан.

— Спокойно — каза Жан със сянка на предупреждение, както и с красива насмешка.

Сирен се стегна. Какво става с нея? Льомоние нямаше да се изпари, ако не му занесе бульона на момента. Фактът, че беше жив не беше маловажен, но едва ли трябваше да наруши обичайното й спокойствие.

— Той се събуди — каза тя, доколкото можеше по-равнодушна.

Жан широко ококори очи:

— Кой?

— Знаеш кой! Льомоние. — Тя му хвърли остър поглед.

— Никога не бих се сетил.

Тя мина покрай него, без да проговори нито една дума повече и почти не погледна другите, въпреки че почувства погледите им, когато се пъхаше под завесата в малката каюта.