Читать «Авантюристката» онлайн - страница 117
Дженифър Блейк
Той бавно се придвижи напред и каза меко:
— Добре, добре.
— Продължаваме с подробностите, мосю — обяви мадам Адел. — Какво ще кажете? Дали да бъде малко сърчице в ъгъла на устата, за да привлича окото към формата й, или може би роза под окото, която да привлича погледа там?
— Нищо.
— Нищо? Но мосю, такава е модата!
— Няма недостатъци, които трябва да се прикриват. Съвършенството не се нуждае от разкрасяване. — Той спря пред Сирен с търсещ поглед.
— Така е, разбира се — съгласи се шивачката.
— Можете да ни оставите, мадам.
— Разбира се. Да. Веднага. — Усмихвайки се широко на себе си, мадам Адел събра пръснатите си принадлежности, четки и кутии и се изнесе.
Когато вече си беше отишла, Сирен навлажни устни.
— Ти… доволен ли си? — попита тя.
— Доволен съм отчасти.
Тя стреснато го погледна:
— Само отчасти?
— Мисля, че предпочитам нощната риза.
— Трябва да се научиш да разбираш мислите си.
Устните му леко се извиха:
— Трябва. Купих ти подарък, но не съм сигурен дали трябва да ти го дам.
— Защото мислиш, че вече съм твърде хубава ли? — попита тя с потъмнели очи.
— Защото нямаш нужда от него и без съмнение ще намериш начин да ме накараш да се чувствам като негодник.
— Не ми се струва, че е така — каза тя с кисел тон — освен, разбира се, ако наистина не си…
— Освен, ако не съм негодник? Благодаря. Сега няма от какво да се страхувам.
Той извади малка кадифена кутийка от джоба на жилетката си. Протегна ръка да хване нейната и сложи кутийката в нея. Пръстите и не бяха съвсем сигурни, когато тя я взе и я отвори. Забеляза блясъка на скъпоценни камъни, после изсипа в ръката си чифт обици с перли с крушовидна форма, поставени в розетка като цвете от диаманти.
Мина доста време, преди да успее да проговори:
— Много си щедър.
— Съвсем не.
Учтивият му тон я подтикна да каже:
— Разбирам. Ще очакваш отплата.
Дали? Рене не можеше да каже.
— Предлагаш ли я? — каза той.
— Знаеш, че не! — извика тя и очите й веднага блеснаха като диаманти. — Не мога толкова лесно да бъда купена.
— Винаги съществува възможност.
— Твоя грешка — скъпо струваща грешка.
Когато беше ядосана повече приличаше на онази Сирен, която познаваше — буреносна и без преструвки.
— Може би не. Ще ги носиш ли?
— Защо? — Искаше да му покаже, че няма намерение да се чувства задължена по такъв нечестен начин. Тя вдигна ръце да свали малките златни халкички, подарък за дванадесетия й рожден ден.
— Позволи на мен — каза той и вземайки едната обица започна внимателно да я завива. Усети твърдия метал, притиснат в мекото й ухо. Той потъна, но тази обица беше по-дебела от халкичката и опъна нежната кожа на ухото й. Той я закопча отзад и се зае с другата. Сякаш нещо я застави да вдигне поглед към него. Той й се усмихна, докато нежно пъхаше втората обица в ухото й, а допирът на кокалчетата му до бузата й беше като ласка.