Читать «Авантюристката» онлайн - страница 117

Той бавно се придвижи напред и каза меко:

— Добре, добре.

— Продължаваме с подробностите, мосю — обяви мадам Адел. — Какво ще кажете? Дали да бъде малко сърчице в ъгъла на устата, за да привлича окото към формата й, или може би роза под окото, която да привлича погледа там?

— Нищо.

— Нищо? Но мосю, такава е модата!

— Няма недостатъци, които трябва да се прикриват. Съвършенството не се нуждае от разкрасяване. — Той спря пред Сирен с търсещ поглед.

— Така е, разбира се — съгласи се шивачката.

— Можете да ни оставите, мадам.

— Разбира се. Да. Веднага. — Усмихвайки се широко на себе си, мадам Адел събра пръснатите си принадлежности, четки и кутии и се изнесе.

Когато вече си беше отишла, Сирен навлажни устни.

— Ти… доволен ли си? — попита тя.

— Доволен съм отчасти.

Тя стреснато го погледна:

— Само отчасти?

— Мисля, че предпочитам нощната риза.

— Трябва да се научиш да разбираш мислите си.

Устните му леко се извиха:

— Трябва. Купих ти подарък, но не съм сигурен дали трябва да ти го дам.

— Защото мислиш, че вече съм твърде хубава ли? — попита тя с потъмнели очи.

— Защото нямаш нужда от него и без съмнение ще намериш начин да ме накараш да се чувствам като негодник.

— Не ми се струва, че е така — каза тя с кисел тон — освен, разбира се, ако наистина не си…

— Освен, ако не съм негодник? Благодаря. Сега няма от какво да се страхувам.

Той извади малка кадифена кутийка от джоба на жилетката си. Протегна ръка да хване нейната и сложи кутийката в нея. Пръстите и не бяха съвсем сигурни, когато тя я взе и я отвори. Забеляза блясъка на скъпоценни камъни, после изсипа в ръката си чифт обици с перли с крушовидна форма, поставени в розетка като цвете от диаманти.

Мина доста време, преди да успее да проговори:

— Много си щедър.

— Съвсем не.

Учтивият му тон я подтикна да каже:

— Разбирам. Ще очакваш отплата.

Дали? Рене не можеше да каже.

— Предлагаш ли я? — каза той.

— Знаеш, че не! — извика тя и очите й веднага блеснаха като диаманти. — Не мога толкова лесно да бъда купена.

— Винаги съществува възможност.

— Твоя грешка — скъпо струваща грешка.

Когато беше ядосана повече приличаше на онази Сирен, която познаваше — буреносна и без преструвки.

— Може би не. Ще ги носиш ли?

— Защо? — Искаше да му покаже, че няма намерение да се чувства задължена по такъв нечестен начин. Тя вдигна ръце да свали малките златни халкички, подарък за дванадесетия й рожден ден.

— Позволи на мен — каза той и вземайки едната обица започна внимателно да я завива. Усети твърдия метал, притиснат в мекото й ухо. Той потъна, но тази обица беше по-дебела от халкичката и опъна нежната кожа на ухото й. Той я закопча отзад и се зае с другата. Сякаш нещо я застави да вдигне поглед към него. Той й се усмихна, докато нежно пъхаше втората обица в ухото й, а допирът на кокалчетата му до бузата й беше като ласка.