Читать «Авантюристката» онлайн - страница 110

— Каква полза може да има от музиката и танците, освен човек да се отпусне от неприятностите. Трябва да се признае, че маскарадите са отлично разнообразие.

— Не бих могла да знам — каза прямо тя. — Никога не съм била.

— Положението може лесно да се поправи. Ще ги посетиш мен. Ще ти доведа шивачка, която да ти направи костюм.

Тя го погледна непокорно.

— Мисля, че няма да стане. Няма да се срещна с тази твоя шивачка и можеш да си спестиш грижата, да ми я изпращаш.

— Разбирам. Тогава може би ще е по-добре сам да отида на шивач.

— Какво?

— Ако не си направиш дрехи, тогава аз трябва да си направя, ако имаш намерение да използваш гардероба ми.

Сирен погледна надолу към халата му, който той разглеждаше със замислено изражение.

— Ти ми даде да го облека! Но мога да отида до корабчето за дрехите си — успокоително беше да знае, че въпреки че Бретонови са заминали, корабчето все още се полюшва завързано за кея — убежище в случай на нужда.

— Облечена в това, което е на теб? Сигурен съм, че офицерските любовници ще бъдат развеселени, да не говорим за офицерите.

— Разбира се, че говоря за собствените ми дрехи, с които бях облечена снощи.

Той изненадано вдигна вежди:

— Искаш ли ги? Но те са толкова скъсани и изцапани. Казах на Марта, че може да разполага с тях.

За момент тя се усъмни в него.

— Какво? — Възклицанието беше неволно.

В очите му се появи извинително изражение, толкова фалшиво, че го усети като скърцане по стъкло.

— Откъде да знам, че си привързана към тях?

— Направил си го нарочно — тя присви очи.

— Как може да говориш така?

— Много лесно, макар че няма значение. Може Марта да отиде за нещата ми.

Той поклати със съжаление глава:

— Боя се, че не мога да разреша това.

— По-скоро няма.

— Точно така — съгласи се той, като открито я погледна усмихнат.

Тя потуши гнева си, тъй като той явно малко му въздействаше и намаляваше шансовете нещата да се променят. Няколко секунди тя го гледа, после каза:

— Защо искаш да ме унижиш?

Под бронзовата му кожа нахлу по-тъмен цвят. Той каза кратко:

— Нямам такова желание. Толкова ли е лошо да искам да те видя облечена по начин, който най-добре разкрива лицето и фигурата ти, да те искам до себе си, да желая да се наслаждаваш на удоволствията, които можеш да имаш?

— Нямам нужда от такива неща.

— Но аз имам — възрази меко той.

— Няма да дойда.

— Вярвам, че ще дойдеш.

Тъй като нищо не можеше и нямаше да разколебае позициите им спорът неизбежно щеше да се спечели от този, който прояви по-голямо упорство.

Рене стана.

— Няма да изпращам за шивачка — каза хладно той. — Ще я доведа сам. Ти ще разрешиш да ти вземе необходимите мерки, иначе ще ги взема аз.

— Няма да ти е лесно — каза тя през стиснати зъби.

— Може би не, но ще е несравнимо удоволствие.

Следата от хумор, която се върна в думите му, заедно със свръх самоувереността му я раздразниха.

— Даже и да успееш, никога няма да облека тези дрехи.

— Ще ги носиш, или аз ще стана твоя камериерка и твоя шивачка.

— Можеш да ме принудиш да остана тук, дори да облека каквото искаш, но никога няма да бъда показвана като твоя държанка!