Читать «Авантюристката» онлайн - страница 102

— Защо правиш това? — попита тихо тя.

— О, от чист собствен интерес. Ти едва ли очакваш нещо друго, нали? Разбира се, ако предпочиташ компанията на лейтенанта, свободна си да отидеш.

Той беше висока широкоплещеста тъмна фигура, неясно изрисувана над нея в сумрака. Не можеше да види лицето му, но насмешката в тона му изглежда беше насочена еднакво както към нея, така и към самия него. Тя не би позволила това, но заплахата, която усещаше в негово присъствие имаше власт над нея.

— Какво очакваш да спечелиш?

— Няколко часа от времето ти.

— Моето време?

Рене прие подозрението в гласа й смирено. Не можеше да бъде обвинявана за него, Господ е свидетел. Искаше му се да мисли, че няма причина за това. Но не беше така. Той я беше предал и го знаеше. Нещо повече, най-силният импулс в този момент беше да направи същото отново, да се възползва от положението й. Не можеше да осъзнае досега, че беше влюбен. Ако тя не беше толкова независима и толкова красива, дори с нарисуваното си лице и диво оплетени коси, ако видът й не свиваше вътрешностите му и не разкъсваше душата му от копнеж, той може би щеше да е способен да я остави да си отиде, или да я даде на правосъдието, което несъмнено заслужаваше. Нито едното от двете беше възможно. Нито едното можеше да понесе. Оставаше само неделикатното и долно използване на сила. И въпросът колко далеч неговата разтеглива съвест ще му позволи да отиде, за да постигне това, което иска.

Той наведе глава в поклон, който не беше сигурен, че тя ще види.

— Времето ти. Ако обичаш.

От улицата се чу биене на барабани и звук на тръба, когато казармите бяха изпразнени от войниците, за да се борят с пожара и да търсят онези, които бяха ограбили кралските складове. Сирен схвана колко неблагоразумно е да стои и да обсъжда с Рене целта, с която я е спасил, тук, изцяло на показ в дегизировката си. Със заядливо вдигната брадичка тя прекрачи пред него. Спря в средата на стаята, чакайки докато той затвори и заключи вратата и запали снопче свещи.

Стаята се оказа малък салон. Беше приятна с дискретния си лукс.

Мебелировката беше от естествен кипарис изрязана и оформена на ръка тук, в Луизиана, и следователно беше семпла. Полилеят обаче беше от бронз и кристал, а серия от брюкселски гоблени, изобразяващи ловни сцени висяха на боядисаните в бяло стени; килимът също беше изработен в Брюксел, както и две вази, всяка от които стоеше в един край на камината — бяха от най-хубав порцелан. Планът на къщата беше типичен, с три големи стаи отпред и три малки отзад, като от всяка се излизаше отделно. Зад салона се намираше трапезарията, където в неясната светлина блестеше сребро. През прага вдясно можеше да се види спалня с легло от кипарисово дърво, покрита с кадифе. Останалите врати бяха затворени.

Сирен заговори, опитваше се да се покаже смела и да запълни тишината:

— Имаш късмет с жилището. Не са много новодошлите, които са така добре устроени.

— Помогнаха ми да си намеря квартира.