Читать «Последната тайна на земята» онлайн - страница 61

Линда изстена и напусна Халид, за да се присъедини към тях.

— Само не и днес, моля ви се. По-добре да оставим тази работа за сутринта. Ние и така или иначе по цял ден сме мокри. Нима може едно утринно наквасване да промени положението ни?

Халид естествено я подкрепи.

— Вече е късно. И аз мисля, че ще е по-добре да нощуваме тук.

Ашли забеляза как бръчките на челото на Майкълсън стават по-дълбоки. Очевидно канчето бе засилило желанието му да търси брат си. Личеше си, че много му се искаше веднага да продължи.

— Прав сте, майоре — каза решително тя. — Най-добре ще е да прекосим реката по-бързо, за да можем сетне да изсушим дрехите си. Планът ви е добър.

Останалите, макар и с недоволно мърморене, взеха раниците си и приготвиха шейните си. Ашли се обърна към Майкълсън:

— Холоуей долу ли остана да ни чака?

— Холоуей? — възкликна Майкълсън. Присви вежди и започна да се оглежда.

Сърцето на Ашли започна силно да тупти.

— Изпратих го да ви потърси. Реших, че той ви е казал да се върнете тук.

Лицето на Майкълсън придоби хладно изражение.

— Никого не видях — каза.

Глава 13

Ашли се измъкна от изхода на тунела и бързо се отмести встрани, за да улесни излизането на Вилянуева. Чудесно. Той бе последният, който се спусна. Останалите членове на екипа вече ги очакваха и осветяваха поредната пещера с фенерите си. Бен викаше Холоуей.

— Има ли някакви следи от него? — обърна се Ашли към Майкълсън. Майорът поклати глава.

— Не. И като имам предвид тези проклети препятствия, ще трябва да го търсим доста дълго време.

Ашли се намръщи. Времето бе скъпоценно. Ако Холоуей бе ранен, забавянето им можеше да причини смъртта му. Тя освети пространството пред себе си с фенера и изстена, когато видя гледката, простираща се пред очите и.

Целият под на пещерата бе обсипан с големи кълбообразни скали с жълтеникав цвят. Някои имаха размерите на слонове, други бяха големи колкото къщи. Някои бяха струпани на купчини, подобно вкаменени гигантски яйца. Други се търкаляха поединично и приличаха на самотни хипопотами. Скалите сякаш бяха надвиснали над хората.

Тя се намръщи. Огромните скали закриваха панорамата и щяха да затруднят търсенето с фенери. Раненият Холоуей можеше да се намира зад който и да е от тези огромни камъни.

— Ще се разделим на три групи — предложи Ашли, като се опита да надвика шума на реката, прокопала дълбоко русло в средата на пещерата. — Ще трябва да огледаме пространството зад всички тези скали.

Бен прокара нокът по повърхността на един от камъните.

— За Бога, та това са пещерни бисери! — извика. Сетне се отдръпна встрани и се почеса по главата. — Никога обаче не съм виждал толкова големи. Обикновено не са по-едри от грейпфрути.

— Бен, сега нямаме време за такива неща — каза Ашли. — Имаме по-важни грижи. Трябва да…

— Не, това наистина е важно — прекъсна я той.

— Защо? — попита тя и въздъхна. Искаше и се да бъде кратък.

— Пещерните бисери представляват разтворен варовик, наслоил се около камъче или песъчинка. Те се образуват само там, където има течаща вода. Очевидно тази пещера някога е била наводнена догоре.