Читать «Последната тайна на земята» онлайн
Джеймс Ролинс
Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята
За написването на тази история трябва да благодаря на много хора. На моя литературен агент Пеша Рубинстейн, която съзря някакъв блясък в недовършената чернова. На издателката си Лиза Койч, благодарение на чиито самоотвержени усилия моята история придоби сегашния си обработен вид. На пишещата група, която охотно се зае с фабулата и я направи по интересна; Крис Кроу, Денис Грейсън, Дейв Мийк, Джефри Мос, Джейн О’Рива, Стифън и Джуди Прей и Керълайн Уилямс. Специално държа да изразя благодарността си Към Керолин Мак Крей за нейната помощ, критични бележки, обич и приятелство.
Накрая, нека спомена двама души, на които трябва да хвърля вината за написаното. Благодаря ви, мамо и татко!
БОЖЕ МОЙ, ТА ТОВА МЯСТО Е УЖАСНО!
Бележка, открита в дневника на Робърт Скот, неуспял да достигне Южния полюс.
ВЪВЕДЕНИЕ
Планината Еребус, Антарктида
От единия до другия край на хоризонта континентът бе скован от син лед, излъскан от ураганните ветрове, които разнасяха малки ледени късчета из замръзналата пустош. Единствените създания, живеещи на повърхността, бяха отрупаните в мрачни ивици жълти лишеи, далеч по-стари от всеки от хората, командировани в базата Мак Мърдо.
На три километра под Еребус, под дебели пластове от ледници, замръзнала почва и гранит, редник Питър Уомбли изтри потта от очите си. Мечтаеше за хладилника в каютата си, зареден с каса „Куърс“.
— Не мога да го разбера това място — каза той. — Горе е шибана виелица, а тук е по-горещо от курвенски задник.
— Ами ако престанеш да мислиш за това, няма да ти навреди — отвърна лейтенант Брайън Флатъри и откачи ръчния си фенер от транспортния мотоциклет. — Да вървим. До края на смяната трябва да калибрираме още три релета.
Питър взе фенерчето си, включи го, прорязвайки мрака със светлинен лъч, и последва лейтенанта.
— Внимавай къде стъпваш — каза Брайън, като освети с фенерчето си една пукнатина на дъното на пещерата.
Питър я заобиколи и я огледа с подозрение. Още в деня на пристигането си преди три месеца се бе научил да изпитва уважение към пещерите, наподобяващи пчелни пити. Надвеси се над края и и насочи светлинния лъч надолу. Светлината сякаш потъна в дъното на света. Той изтръпна, когато се замисли дали някъде тук имаше порта към ада.
— Изчакайте ме! — извика към лейтенанта.
— Ще отида до релето — отвърна Брайън и зае позиция пред входа на тунела с една транспортна шейна. — Давам ти петминутна почивка, докато се върна.
Питър въздъхна със скрито облекчение. Никак не обичаше „дупките, проядени от червеи“ — именно така войниците бяха кръстили гладките виещи се проходи. Бяха толкова тесни, че човек едва можеше да се провре през тях. През „дупките“, свързващи отделните пещери, можеше да се пътува единствено с моторна шейна.
Досущ като малко момче през зимата, Брайън легна по корем върху шейната с глава, насочена към отвора. Включи двигателя и отразеният в стените на пещерата звук удвои и утрои силата на децибелите си. След като повдигна за последно палец нагоре, Брайън се изтласка към отвора. Шейната влезе в тесния тунел.
