Читать «Последната тайна на земята» онлайн - страница 59

— Струва ми се, че си прав — въздъхна тя. Наскоро не бяха попадали на следи от предишните изследователи. — Редно е да уведомим Майкълсън. Нервен е като разгонена кобила, откакто изгубихме следите на първия екип.

— Тази новина би трябвало наистина да го оживи — изсумтя Бен.

Прекосиха пещерата, като прескочиха малък поток, прокопал русло насред нея и виещ се покрай многото сталагмити, стърчащи от пода. Напред вървеше Бен, като светлината на шлема на Ашли осветяваше гърба му. Тя проследи с поглед как той изкачи малко възвишение, при което мускулите под влажния му и окалян гащеризон се напрегнаха. Преглътна и насочи светлината на лампата си встрани, вляво от Бен. Прокара ръка през веждите си. Проклетата пещера бе гореща като ада.

От лявата и страна нещо шавна. Сепната, тя насмалко не се подхлъзна върху един кален камък. Насочи фенера си в посока на шума, но видя единствено обичайните криви сталагмити. Там нямаше нищо. Бен бе забелязал, че е спряла, и се обърна към нея:

— Трябва ли ти нещо? — попита.

— Не. Просто ми се стори, че ей там нещо помръдна. — Тя кимна наляво. — Не видях обаче нищо. Предполагам, че това просто е било игра на сенките.

Бен се престори на уплашен и бързо огледа пространството от двете си страни.

— Може да е бил хищният охлюв, зажаднял за още една порция от кръвта на Халид — засмя се той. — Представям си го като герой на заглавие „Антарктическите плужеци вампири“.

— Да вървим — подкани го тя.

След малко достигнаха следващия тунел. Останалите членове на експедицията бяха застанали до входа му, подпрени на скалите. Линда преглеждаше ръката на Халид. Всички изглеждаха изтощени с изключение естествено на двамата тюлени. Ашли си помисли, че може би трябваше да спрат и да си устроят бивак за през нощта. Потърси, с поглед Майкълсън и не го откри никъде. Чудесно, само оставаше да е предприел самостоятелно търсене! Ашли не бе казала на никого, че брат му е бил в състава на първата експедиция. Бе решила, че той е в правото си да запази това в тайна. Не бе престанала обаче да го наблюдава и бе забелязала, че с течение на времето бръчките на челото му ставаха повече и по-дълбоки. Ако бе тръгнал някъде сам…

— Къде е Майкълсън? — обърна се тя към Вилянуева.

— На разузнаване — отвърна той и кимна към отвора на тунела пред тях.

Дявол да го вземе, този човек не бе успял да се сдържи. Бе тръгнал пред останалите, за да открие следи от брат си.

— Не съм разрешила на никого да се движи самостоятелно — подчерта тя.

— Вас ви нямаше — повдигна рамене Холоуей.

— Е, сега вече ме има. Очаквам да се завърне тук, при нас.

На лицето на войника се появи снизходителна усмивка.

— Ще му кажа, когато се върне.

— Намери го още сега — нареди Ашли и докосна с пръст гърдите на войника.

Върху лицето на тюлена се спусна тъмен облак. Пред Холоуей тя приличаше на мишка, застанала пред лъв.

Ашли не му остави време да и възрази.

— Чухте заповедта ми, войнико — произнесе тя, като го прониза с поглед. Холоуей стисна зъби, а сетне върху лицето му съвсем неочаквано се появи студена усмивка.