Читать «Последната тайна на земята» онлайн - страница 10

Бен погледна отново числото, посочено в най-долната част на листа. Наистина всичко изглеждаше прекалено добро, за да е вярно.

След като се завърна в килията и закри лицето си с ръка, Бен потъна в сън и бързо бе погълнат от кошмар, който не бе сънувал от детството си. Отново бе малко момче и вървеше покрай дебели метър каменни колони в огромна пещера. Познаваше това място. Дядо му някога го бе довеждал тук, за да му покаже рисунки на аборигените.

Пещерата не се бе изменила, но сега от каменните колони излизаха клони, натежали от плодове. Изпълнен с удивление, присегна към червен месест плод, но той се оказа много далеч. Когато отдръпна ръката си, усети във врата си нечий поглед. Извърна се, но не видя никого. Сега обаче отвсякъде го наблюдаваха много очи. С края на окото си долови някакво движение зад една голяма колона.

— Има ли някой тук? — извика той и бързо отиде зад колоната. Там имаше само празно пространство. — Има ли някой тук?

В главата му се появи думата „призраци“.

Започна да бяга…

Усети как нещо го следва и го вика. Не му обърна внимание и продължи да бяга, търсейки изход. Каменните стълбове се сгъстиха и забавиха движението му.

После усети как някой леко го докосна в основата на врата и прошепна нещо в ухото му.

— Ти си един от нас.

Той изкрещя и се събуди.

Събуди се върху нара, все още с разтуптяно сърце. Разтри слепоочията си. Дяволите да го вземат. Защо трябваше да се връща онзи стар кошмар? Затвори очи и си спомни, че този кошмар го бе навестил за пръв път след един спор с дядо си в Пещерата на аборигените, намираща се непосредствено до Дарвин.

— Не, това не е вярно — бе изплакал тогава тринайсетгодишният Бен с очи, изпълнени със сълзи, след като бе чул откровението.

— Това е съвършено вярно, млади човече. И знай, че не обичам да ме наричат лъжец. — Дядо му извърна към него набръчканото си лице. — Знай, че тази пещера някога е била родово жилище на баба ми — повтори и след това го сръга в гърдите. — Твоя пряка родственица, както разбираш.

Мисълта, че в жилите му тече аборигенска кръв, тогава го ужаси. Заедно с приятелите си винаги се бе подигравал на тъмнокожите аборигенски деца в училището. А сега само с една дума го бяха обявили за един от тях. Поклати глава.

— Не съм някаква гадна чернилка!

Веднага отнесе шамар по бузата.

— Ще се държиш с уважение към прадедите си!

Дори и сега този спомен му бе неприятен. Като малък се бе срамувал от такова потекло. Аборигените тогава бяха смятани за граждани втора категория, стоящи малко над животните. За негово щастие благодарение на натрупалата се в течение на поколения в него европейска кръв това му потекло лесно бе опазено в тайна. Тайната си остана в него. Именно тогава започнаха кошмарите.

Безброй нощи се бе събуждал с чаршафи, прилепнали към мокрото му тяло, и с очи, изпълнени със сълзи. Като стискаше чаршафите, молеше се никой да не узнае тайната му.

След време порасна и започна да уважава и цени това свое уникално потекло. Сънищата се прекратиха и бяха забравени, подобно на стари играчки, захвърлени в картонена кутия. Забравени, тъй като не бяха необходими.