Читать «Индиана Джоунс и храмът на обречените (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)» онлайн - страница 5

Лао сви рамене, усмихна се безпомощно и посегна към вътрешния джоб на сакото си. Оттам извади плоска сребърна кутийка и я сложи в подвижния улей.

Докато очите на Индиана следяха сребърната кутийка, Као Кан изпразни съдържанието на малко шишенце с бял прах в чашата с шампанско пред себе си, изчака кутийката да се доближи до него и я постави редом с нея.

Уили отвори кутийката и впи поглед в едрия диамант с безупречно гладки стени.

— Ох, Лао! — въздъхна тя. Диамантите бяха голямата слабост в живота й. Твърди и прекрасни, ясни като сълза, ала събрали цялата палитра от цветове в себе си. Бяха магическо отражение на дълбоката й същност, а пък и безкрайно ценни. Само един камък като този може да я направи богата за цял живот, може завинаги да я отърве от противни типове като китаеца насреща.

Инди заби вилицата в плота на масата, отблъсна Уили и взе диаманта. Тя го гледаше с хладна омраза.

— Отвратителна змия! — просъска красавицата, най-сетне успяла да определи цвета на очите му.

Той не й обърна внимание и се втренчи в камъка. Беше великолепно обработен, всяка от безупречно гладките му стени беше отделна вселена, древна и прекрасна, без пукнатини и драскотини, без жълтеникави оттенъци. Университетът му години наред издирваше тази красива играчка.

— Хайде! — просъска Лао Че. — Дай ми Нурхачи!

Инди се обърна и махна на Ву Хан — същия онзи келнер, който го беше посрещнал на входа. Той се приближи. През ръката му бе преметната снежнобяла кърпа, а пръстите му ловко прикрепяха голям поднос. В центъра на подноса имаше красиво изработена кутийка от нефрит.

Гневът на Уили отстъпи място на любопитството. Пари и злато, скъпоценни камъни и заплахи с оръжие. А сега и тази прекрасна кутийка!

— Кой, за Бога, е този Нурхачи? — отново попита тя.

Инди взе кутийката от подноса на Ву Хан, сложи я върху подвижния улей и го завъртя по посока на Лао Че.

— Ей, този! — рече той и се усмихна.

— Доста е дребничък — промълви момичето, наблюдавайки движението на кутийката към китаеца.

Лао протегна ръка и спря движението на улея. Синовете му се надвесиха над масата.

— Тук, в това свещено ковчеже, е тленният прах на Нурхачи, първия император от династията Манчу — тържествено и сякаш на себе си промълви Лао Че.

Инди взе чашата с шампанско, сложена пред него, и я вдигна за тост.

— Добре дошъл у дома, старче — рече той и отпи.

Прах?! Уили се вцепени от изненада. Цялата тази дандания за някакъв си прах?!

Миналото чието и да бе то, изобщо не я вълнуваше, нито пък я засягаше. В речника й съществуваха само сегашно и бъдеще време. Отминалите събития й се струваха отегчителни. Извади огледалце и се зае с грима си.

Лао пусна една зловеща усмивка и се обърна към Инди:

— А сега ще ви помоля да ми върнете диаманта!

Инди усети, че го заливат топли вълни, и разхлаби яката на ризата си.

— Или правите неуспешни опити да бъдете остроумен, или аз нещо недочувам! — рязко отвърна той.

Лао извади синьо шишенце и му го показа.

Още съкровища, помисли си Уили и любопитно попита:

— Това пък какво е?