Читать «Индиана Джоунс и храмът на обречените (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)» онлайн - страница 2

Димът започна да се разнася и тя се върна в действителността. Жалки нещастници, презрително сви устни Уили. Не могат да оценят едно блестящо изпълнение, дори да им го поднесеш направо на масата!

Улови знака на диригента, измъкна прозрачно червено шалче и премина към финала на песента.

Откъм залата долетяха откъслечни ръкопляскания и Уили се поклони. На една от най-хубавите маси, в непосредствена близост до подиума, седяха трима мъже, които изръкопляскаха учтиво и хладно се усмихнаха. Това бяха известният гангстер Лао Че и двамата му сина. Долни негодници, облечени в скъпи, но безвкусно подбрани дрехи.

Уили им намигна свойски.

Всъщност жестът й беше предназначен само за Лао Че, който неотдавна я бе взел под своя закрила.

Той й кимна в отговор, а сетне насочи поглед към дъното на залата и лицето му мигом замръзна. Уили пъргаво изтича да се скрие зад завесата и оттам надникна да види какво е предизвикало неудоволствието на стария гангстер.

Съзря един мъж, току-що появил се на горния край на стълбището. Носеше елегантно бяло сако с червен карамфил на ревера, черен панталон, жилетка и вратовръзка. Самочувствието му бе очевидно. Сигурно е ченге, помисли си Уили и презрително смръщи лице.

Мъжът стигна долния край на стълбището в мига, когато певицата изчезна зад кулисите. Пред него се изправи келнер в смокинг и стори дълбок поклон. Хубав мъж, помисли си Уили. Да, хубав, но май опасен.

Индиана Джоунс влезе в клуба „Оби Ван“ точно когато програмата свършваше. Златистите туники на момичетата изчезнаха зад завесата, сподирени от откъслечни ръкопляскания. Жалко, че си отивате, красавици, усмихна се едва забележимо той. Тъкмо идвах да ви видя.

Слизаше бавно по стълбите, а очите му внимателно оглеждаха задимената зала.

Всичко си беше такова, каквото го помнеше, ако не и по-разюздано. Тълпата посетители се наливаха и тъпчеха тъй, сякаш идеше краят на света. Представители на изчезващ човешки вид, помисли си Индиана Джоунс. Негодници, които историята няма да запомни с нищо. Очите му се спряха върху масата на Лао Че.

В подножието на стълбата го посрещна млад келнер с оредяла коса. Казваше се Ву Хан, слаб и жилест мелез с майка китайка и баща холандец, мрачен тип, от когото се излъчваше заплаха. Покланяйки се пред Джоунс с любезна усмивка, той едва чуто прошепна:

— Внимавайте!

Индиана му кимна с престорена разсеяност и се насочи към компанията на Лао Че. Докато стигне до тях, аплодисментите затихнаха.

— Радвам се да ви видя, доктор Джоунс — каза Лао Че.

— Аз също — отвърна Индиана.

Лао наближаваше петдесетте. Беше загладен, добре охранен мъж, който явно водеше охолен живот, но под кожата му се криеха стоманени мускули, пъргави като мускулите на гущер. Носеше черно копринено сако и черна риза с бяла вратовръзка. Безизразните му очи бяха полускрити от тежки подпухнали клепачи. На малкия пръст на лявата си ръка азиатецът носеше златен пръстен с печат на династията Чанг, една от най-старите кралски фамилии на Китай. Инди тутакси го оцени и му се възхити с вещината на професионалист.