Читать «Не е моя работа» онлайн - страница 8

Чух едва доловимо скърцане пред външната врата и застанах нащрек. Скърцането продължи.

— Пусни ме вътре, бейби — Джулиъс Коул шептеше в ключалката. — И аз искам да видя.

Смръщих се, прекосих на пръсти стаята и влязох в кухнята. Вратичката на малката газова печка беше открехната. Една оранжева възглавничка беше метната в другия край на стаята. Сигурно я е използвала, когато си е навряла главата в печката. Не исках да мисля повече за това и тръгнах към спалнята.

Беше малка, светла стаичка. Големият двоен диван заемаше почти цялото място. Имаше един скован гардероб и тоалетна масичка до прозореца. Цялата стая беше в зелено и жълто като нарцис. Нямаше снимки, нито украса.

Притворих вратата и зареях поглед към леглото. Тук имаше толкова много спомени, че постоях няколко минути така, преди да отида до масичката и разгледам удивителната колекция от шишенца, кремове, гримове, които бяха разпилени отгоре. Дръпнах да отворя чекмеджетата. Бяха пълни с обичайните женски джунджурии: кърпички, копринени шалчета, кожени колани, ръкавици, евтини бижута. Поразместих гривните, герданите, пръстените в кутията за бижута. Всички бяха дрънкулки, но тогава се сетих за диамантената гривна и иглата за шал, с които тя много се гордееше. Аз й бях подарил тази гривна; иглата така и не разбрах от кого е. Претършувах чекмеджетата, но така и не ги намерих. Зачудих се къде ли може да са, или пък дали полицията не ги е прибрала.

После се приближих до гардероба и го отворих. Лъхна ме едва доловим мирис на люляк: о, нейният любим парфюм. Бях потресен — гардеробът беше почти празен, единствено два вечерни тоалета, сако, една пола и една рокля. Някога този шкаф беше натъпкан с дрехи.

Помня роклята — наситено червена. С нея се облече първата вечер, когато решихме да преспим заедно. Аз съм доста сантиментален и не бих забравил това. Хванах я, свалих я от закачалката, но щом я взех, усетих, че нещо тежи.

Напипах нещо като пистолет. Обърнах роклята и видях един Лугер, пришит за спусъка на малка кукичка към роклята.

Седнах на леглото с роклята в една ръка и стискайки пистолета в другата. Бях изумен. Последното нещо, което очаквах да открия в апартамента на Нета.

Две неща бяха очевидни. Имаше дълбока черта по барабана и все едно, че нещо е било заличено от приклада — вероятно името на притежателя. Когато помирисах оръжието, отново се стреснах. С него е било стреляно, но май не много скоро. Миризмата на изгоряло беше слаба, но натрапчива. Оставих пистолета на леглото, взех да размишлявам, после станах и отидох до гардероба. Отворих чекмеджетата, където Нета държеше копринените си чорапи и бельо. Копринените чорапи бяха една от нейните страсти. Откакто я познавах, тя никога не носеше друго освен истински копринени чорапи. Тя бая се беше запасила с тях преди войната, а после много американци, между които и аз непрестанно я снабдявахме. Обърнах чекмеджетата, но не намерих нито един чифт.

Хвърлих цигарата си, намръщих се и се зачудих дали мисис Крокет е била тук и ги е взела или пък полицията се е изкушила. Копринени чорапи почти не можеха да се намерят, тъй че изкушението е понятно. Тук трябваше да има поне дузина чифтове. Последния път, когато видях Нета, преди две години, тя имаше тридесет и шест чифта. Знам го със сигурност, защото една нощ тя ме помоли да й донеса няколко чифта още, и тогава аз обърнах чекмеджето й и ги преброих, за да й докажа, че не й трябват повече. Да, трябваше да има поне дузина тук. Къде ли бяха изчезнали?