Читать «Не е моя работа» онлайн

Джеймс Хадли Чейс

Не е моя работа

Глава първа

Казвам се Стив Хармас и съм чуждестранен кореспондент към „Ню-Йорк Клериън“. През 1940 — 45 година живеех в хотел „Савой“ с мои колеги и разказвах на американците за войната в Англия. Отказах се от коктейл — бара и лукса на „Савой“, когато Съюзническите войски нахлуха в Европа. Да ме накарат да замина беше трудно, като да олющиш петно от стената, но издателят ми се погрижи и накрая заминах. Той твърдеше, че преживяното ще затвърди характера ми. Уви, не получих нищо друго, освен болка.

След разгрома на Германия, реших, че ми стига толкова война и изпитания, размених бифтеци за два паунда с един колега за неговия билет, докато той се усети и се върнах в Америка.

Няколко месеца по-късно ми предложиха да пиша статии за следвоенна Англия. Всъщност не исках точно тази работа: в Англия нямаше уиски сега, но едно момиче, Нета Скот живееше там и наистина исках да я видя отново.

Не ме разбирай грешно за Нета Скот. Не бях влюбен в нея, обаче й дължах голяма услуга за страхотно прекараното време, когато бях чужденец в непозната страна, и най-неочаквано почувствах, че трябва да замина да я видя.

И стана така: четях си спортните новини на път за офиса и видях, че кон с име Нета ще се състезава в следобедното първенство. Конят си беше десет към едно вън от класацията, но аз имах чувството, че ще спечели и заложих на него петстотин долара, седнах до радиото със свит стомах и зачаках резултата.

Бях прозорлив и конят ми спечели. Точно тогава реших, че трябва да разделя печалбата от пет хиляди долара с Нета. И така, хванах първия самолет за Англия.

Направо се шашнах, като си представих реакцията на Нета, когато отида при нея и й дам петстотин нови шумолящи банкнотки от по един паунд. Тя винаги е обичала парите, винаги се е оплаквала колко й е трудно, въпреки, че никога не ми позволи да й помогна. Щеше да е велик миг в нейния живот, а аз щях да съм погасил дълга си към нея.

За пръв път срещнах Нета през 1942 година в луксозен нощен бар на Мейфеърс Брастън Мюс. Тя работеше като компаньонка и не позволяваше на никой да се будалка, че компаньонките не работели. Те се напрягаха много повече от който и да е, защото разтоварваха уморени бизнесмени, които всъщност не бяха чак толкова уморени. Преследваха мухльовци като мен, които да купуват бутилка шампанско за пет лири и да плащат по десет шилинга за привилегията да я видят как танцува върху дансинг с размерите на носна кърпичка.

„Блу Клуб“, както се казваше, го държеше един Джак Брадли. Видях го веднъж, но тогава ми заприлича на някой съмнителен клиент. Единствено Нета от всички момичета там не се страхуваше от него. Всъщност тя не се страхуваше от никой мъж.

Всяко момиче трябваше да преспи с Брадли, за да получи статут на компаньонка. Говореше се, че Нета и Брадли са прекарали нощта заедно, разлиствайки списания, след като уталожила нагона му като нахлузила скъпоценна маслена картина върху неговата глава. Не знам дали са празни приказки. Нета не говореше за това, но доколкото я опознах, историята би могла да бъде точно такава.