Читать «Не е моя работа» онлайн - страница 6

Не можех да продължавам този разговор. Да говоря за Нета с него беше като да чета от стена на клозет.

— Добре, благодаря — тръгнах по стълбите надолу.

— Няма защо, бейби. Толкова жалко за теб, толкова отчайващо.

Оня влезе обратно в стаята си и затвори вратата.

Глава втора

Мисис Крокет беше слаба малка женица със светли, подозрителни очички и тънка стисната уста.

Не ме позна. Помисли си, че съм репортер, дошъл да описва случката и се взираше в мен през полуотворената врата, готова да я затръшне пред лицето ми.

— К’во искаш? — попита с писклив, раздразнен гласец, — Имам достатъчно работа, за да отговарям на глупави въпроси, така че се измитай от тук.

— Не ме ли помните, мисис Крокет? Аз съм Стив Хармас, приятел на Нета.

— Значи един от приятелите й, а? — рече тя. — Сутеньори, така им викам аз — примижа към мен и поклати глава. — Да, май че съм те виждала. Тъй, чул си к’во е станало, а?

— Да — потвърдих аз. — Исках да поговоря с теб. Нета имаше ли дългове? Ще оправя всичко, което дължи.

Неодобрителния й поглед премина в лакома и пресметлива хитрост.

— Дължи ми един наем — рязко каза тя. — Никога не мислех, че ще си го получа. Но щом ще плащаш дълговете й, по-добре влизай.

Последвах я през тъмен коридор, който миришеше на котки и варено зеле до мрачна и опушена стая, наблъскана с бамбукови мебели.

— Значи ти дължи пари? — гледах жената.

— Добре де, не — тя се поколеба. — Тя винаги си е плащала. Но си имахме уговорка да дава един наем напред. Мисис Крокет се втренчи в мен.

— Отде да знам? — ядоса се тя — Не съм се занимавала с нея. Нищо не знам за нея. Никога не бих я пуснала тук. Да ми довлече такива неприятности.

— Кога се случи това?

— По-предната нощ. Мистър Коул намириса газ и ме извика. Почуках на вратата й и като не чух отговор предположих к’во е станало с малката глупачка — очите й се присвиха. — Наистина т’ва ме притесни и мистър Коул се обади на полицията.

— Видя ли я?

Мисис Крокет започна пак.

— Кой, аз ли? Искаш да преследва сънищата ми ли? Не, не я видях. Мистър Коул я идентифицира. Той е толкова мил. Тъй де, той я знаеше щото винаги щъкаше напред-назад от апартамента си, щом чуеше нещо.

— Добре — извадих си портфейла. — Имаш ли ключ от апартамента й?

— Май че да — тя стана подозрителна. — За к’во ти е?

— Искам да го наема — обърнах се и почнах да броя пари върху масата. Очите й следяха всяко мое движение. — Какво ще кажеш за двадесет и пет паунда? И още десет за ключа?

— К’во имаш предвид? — тя дишаше учестено, очите и светеха.

— Искам само да хвърля един поглед на стаята. Нищо няма да пипам.

— О, не, полицията не дава. Опитват се да открият роднините й. Обаче не вярвам да открият някой. И хич не знам к’во ще стане с нещата й. Във всеки случай искам да се махнат. Искам да дам апартамента под наем пак.

— Тя имаше ли роднини?

— Никой нищо не знае за нея — мисис Крокет подсмъркна. — Сигурно полицията ще открие нещо и то няма да е добро, помни ми думите.