Читать «Не е моя работа» онлайн - страница 7

— Може ли да получа ключа? — побутнах малката купчина банкноти към нея.

Тя поклати глава раздвоена.

— На полицията няма да им хареса.

— Давам ти десет паунда да ти е чиста съвестта — припомних й — Вземаш ли или се отказваш?

Тя отвори чекмеджето на един шкаф, извади ключа и го остави на масата.

— Тия хора с много пари, дето вкарват честните души в неприятности. — каза тя.

— Ще го напиша това в автобиографията си. — вече ми се гадеше от нея. Взех ключа и побутнах парите.

Тя ги грабна и ги мушна в джоба на престилката си.

— Не бави ключа дълго и не пипай нищо в апартамента.

Аз поклатих глава и излязох.

Качих се по стълбите, спрях пред първата врата и прочетох името на табелката; Маджи Кенит. Помня, Джулиъс Коул беше казал:" тая дебела алчна кучка от долния апартамент".

„Аха“ — казах си и продължих нагоре до апартамента на Нета. Пъхнах ключа, превъртях и бутнах леко. Вратата се отвори. Влезнах в гостната. Като се обърнах да затворя, видях Коул да ме гледа през открехнатата си врата отсреща. Повдигна вежди и поклати глава. Направих се, че не го виждам и затворих.

Усещаше се слаба, натрапчива миризма на газ, въпреки че прозорците бяха отворени. Огледах стаята и се почувствах тъжен, сякаш витаеха призраци.

Стаята не беше много променена от последния път, когато бях вътре. Някои мебели бяха разместени, но нищо ново. Картините бяха същите: всички доста неприлични, изрязани от американски и френски списания.

Веднъж бях питал Нета защо е сложила такива снимки по стените. „Момчетата ги харесват“, ми обясни. „Те откланят вниманието им от мен. Мъжете, които ме отегчават са шокирани от тях и не се връщат тук отново, тъй че всеки си има ползи от това.“

Върху полицата на камината беше наредена колекцията й от порцеланови животинки. Имаше около трийсетина. Аз също й бях подарил няколко. Приближих се да видя дали моите са сред тях. Бяха там. Взех удивителното малко копие на Бамби от Дисни и го обърнах. Помня колко доволна беше Нета, че го има. Казваше, че това е най-доброто от цялата й колекция.

Върнах го на мястото му, поогледах из стаята с ръце в джобове. Чак сега почвах да осъзнавам, че Нета е мъртва, че не бих могъл да я видя отново.

Не мислех, че ще се почувствам толкова зле. А и смъртта й ме тревожеше. Не можех да повярвам, че се е самоубила. Това не беше в нейния стил. Преди войната аз бях криминален журналист. Посетил съм стотици стаи, където е извършвано самоубийство. Витаеше някаква особена атмосфера там, а тук я нямаше. Не мога точно да го обясня, но вярвах, че тук самоубийство не е извършвано.

Отидох до светлото дъбово бюро, отворих го и погледнах вътре. Беше празно, само шише от мастило и няколко молива.

Надникнах в рафтовете за писма, помнех ги когато с Нета бяхме заедно, винаги претъпкани с писма, сметки, хартии. Сега тук нямаше нищо.

Огледах камината, надявайки се да открия пепел от хартия. Обаче нямаше и следа. Стори ми се странно. Оправих си шапката на главата и се намръщих. Да, наистина странно.