Читать «Не е моя работа» онлайн - страница 10

— Кой казваш? — попита остро.

— Казва се Нета Скот. Беше ми приятелка. Честно, Коридън, не съм доволен, че се е убила.

Имаше малка пауза, после каза:

— Добре, нямам нищо специално за тази вечер. Какво предлагаш?

— Нека се срещнем след половин час в Савой, става ли? Ако поразпиташ за това момиче, нещата може да се улеснят. Всеки детайл може да е от полза.

Дадох му адреса на Нета, той обеща да огледа и затворихме. Едно от нещата, заради които харесвах Коридън. Никога не се учудваше на нищо, никога не задаваше куп глупави въпроси и винаги беше готов да помогне без значение колко е зает или пък колко е късно.

Прибрах пистолета, плика, пръстена и парите в джобовете си. Бях доволен, че не пропуснах нищо. Загасих, отворих външната врата и излязох на стълбището.

Джулиъс Коул седеше на един стол пред апартамента си и пушеше. Чакаше ме.

— Защо не ме пусна вътре, бейби? — ухили се с глуповатата си усмивчица. — Ти нямаш право да влизаш там.

— Изпарявай се! — тръгнах надолу по стълбите.

— Не си отивай, бейби — проплака той и се изправи от стола. — Какво имаше там вътре? — закикоти се. — Имаше ли хубави неща? Сигурно си разгледал всичките й дрехи. Как исках да съм вътре.

Аз продължих надолу без да се обръщам.

Мисис Крокет открехна вратата си щом почуках.

— Много се забави горе — тя се озъби и протегна ръка за ключа. — Не си взел нищо, а? Полицаите оставиха всичко както си беше.

Поклатих глава и казах:

— Всичко е наред. А бил ли е някой тук след като тя умря... Някой освен полицията? Мистър Коул например?

— Никой освен теб, и съм сигурна, че не трябваше да...

— Имаше копринени чорапи... сега не ги видях — аз я прекъснах. — Знаеш ли нещо за тях?

— К’во общо имам с чорапи? — грубо отвърна. — Ами не, естествено.

Благодарих й уклончиво и заслизах по тесните стълби към външната врата.

Спрях за малко на улицата и погледнах към къщата. Светна лампа в апартамента на Коул; останалата част беше тъмна. Мислех си за Маджи Кенит; тя не се връзваше някак си в картината. Тръгнах в посока Кромуел Роуд, на петдесет ярда пред мен.

Улицата беше осветена само от три лампи, едната в единия край, другата в дъното и третата между тях. Беше доста тъмно, иначе нямаше да ме изненадат толкова лесно.

Чух стъпки зад мен и като че предчувствах опасност, аз се наведох и скочих настрани.

Нещо много твърдо ме удари в рамената и ме повали. Опрях се на ръката си, залитнах и отново отскочих назад. Мернах някаква сенчеста фигура на мъж, който държеше нещо като щанга над главата си. Той грубо ме цапардоса. Чух свистенето на щангата покрай лицето ми, приближих се и с цялата си сила ударих мъжа в ребрата. Той изтърва щангата, залитна назад и въздуха му изскочи като на спукан балон.

— Какво по дяволите си мислиш че правиш? — попитах аз, хвърляйки се върху него.

Можех да го видя сега. Той беше нисък като джудже, млад, слабичък и недохранен. Не видях много от лицето му, единствено, че беше бледо. Дрехите му бяха оръфани, шапката му приличаше на омазнена гъба.

Преди да успея да го сграбча за ръката, той се отскубна от мен и побягна по улицата със скоростта на светлината.