Читать «Не е моя работа» онлайн - страница 4

Минах покрай другите два апартамента. Никога не разбрах кой живее в тях. Дори нито веднъж не срещнах някой, когато идвах при Нета. Стигнах нейния апартамент и поспрях задъхан пред вратата й преди да звънна.

Всичко беше както навремето. Нейната картичка, в мъничка рамка, закачена на вратата. Видях и драскотината, която един път направих пиян със секретния ключ. Тук беше и дебелото вълнено чердже отпред. Усетих как сърцето ми заби бързо и ръцете ми се изпотиха. Изведнъж разбрах, че Нета е станала доста скъпа за мен: прекалено дълго бях далеч от нея.

Натиснах звънеца, но не чух нищо, и пак натиснах. Никой не отвори вратата. Продължих да чакам, чудейки се дали Нета не е в банята. Постоях няколко секунди и звъннах пак.

— Няма никой там — един глас се обади зад мен.

Извърнах се надолу към стълбите. Някакъв мъж стоеше до долния апартамент, взирайки се в мен. Беше едър, около трийсетте, широкоплещест и добре сложен, но не и мускулест. Приличаше ми на някой ковач, но разплут и дебел. Той ме зяпаше ухилен и на мен ми изглеждаше като огромен спящ котарак, безразличен, самонадеян и самодоволен. Скобите по зъбите му отразяваха прокрадващите се през мърлявия прозорец последни слънчеви лъчи.

— Здрасти, бейби — рече той. — Да не си някой от приятелите й? — фъфлеше леко. Рижавата му коса беше късо подстригана. Носеше жълто-черен копринен халат, стегнат чак до врата му ; пижамата му беше електриково синя, сандалите ярко червени. Въобще си беше страшна картинка.

— Върви по дяволите — казах. — Броя до две и се махай веднага — обърнах се към вратата на Нета.

Оня взе да се кикоти. Това беше отвратително съскане и не знам защо ми опъна нервите.

— Няма никой, бейби — повтори той и сниши глас — Тя е мъртва.

Спрях да натискам звънеца, обърнах се и го изгледах. Той повдигна вежди и заклати леко глава.

— Чу ли, бейби? — попита и се захили самодоволно. . — Мъртва? — повторих и се отдръпнах от вратата.

— Точно тъй, бейби — той се наклони и ми хвърли лукав поглед. — Тя умря вчера. Може да помиришеш газта, ако се напънеш — хвана се за гърлото и потрепера. — Имах лош ден заради това.

Слязох долу и застанах пред него. Беше малко по-висок от мен, но доста по-едър, но пък да не би кокалите му да са железни.

— Успокой се — казах. — Кажи ми ясно. Каква газ? Какви ги дрънкаш?

— Ела вътре, бейби — рече той с глуповата усмивка. — Ще ти разкажа всичко.

Преди да мога да откажа, той се вмъкна в голяма стая, която смърдеше ужасно и беше пълна със стари, прашасали мебели.

Отпусна се в едно голямо кресло. Облак прахоляк се вдигна когато огромното му туловище се просна върху него.

— Извини ме за кочината — каза той, оглеждайки стаята с отвращение. — Мисис Крокет е повлекана. Тя никога не чисти тук и защо аз да го правя, нали бейби? Животът е толкова кратък и някой като мен не може да си пилее времето в чистене.