Читать «Не е моя работа» онлайн - страница 2

Брадли правеше голяма пачка от клуба. Имаше постоянни клиенти, предимно американски чиновници и репортери, които бяха пълни с пари. Те пръскаха всичко в Блу Клуб. Оркестърът тук беше първокласен, момичетата красиви и отзивчиви, храната отлична. Но беше толкова скъпо, че трябваше да наденеш маска за оксижен преди да погледнеш сметката.

Нета беше едно от дванайсетте момичета и аз си я избрах в мига, в който я видях.

Тя беше страхотна изкусителка: червена коса и кожа като праскови с крем. Формите й привлякоха вниманието ми. Бяха като ярък знак за първичен грях. Виждал съм невероятни момичета, но не и нещо от класата на Нета. Хари Бикс, един пилот на бомбандировчик, го каза: „Мишка на кънки би капнала с нея, но как искам да съм тая мишка.“

Да, Нета беше страхотна изкусителка. Беше наистина прекрасна по един изтънчен начин. Знаеше си отлично цената, и ако се надяваш да седнеш с нея на маса, тя презрително хвърляше ръкавицата — и секваше желанията ти ; дори, можеше и да те понатупа.

Мина доста време преди Нета да се отпусне с мен. В началото смяташе, че съм просто клиент, след това ме оглеждаше с подозрение, но накрая реши, че съм самотен мъж в чужд град и искам да се сприятелим.

Свикнах да ходя в Блу Клуб всяка вечер. След месец и нещо тя не ми даваше да купувам скъпо шампанско и аз знаех, че отношенията ни прогресират. Една вечер тя предложи да отидем следващата неделя до Кю Гарденс да разгледаме зюмбюлите. Тогава проумях, че ще имам нещо общо с нея.

Най-накрая се получи и аз научих много за Нета.. Изпращах я до малкия й апартамент на Кромуел Роуд и я карах до Блу Клуб. Понякога вечеряхме заедно във Венити Феър; друг път тя идваше до „Савой“ и вечеряхме в грил ресторанта. Беше добра за компания, винаги готова да се смее или говори според моето настроение, и можеше да поеме доста ликьор без да се напие.

Нета беше моя отдушник. Тя запълни цялата оная ужасна скука, която е неминуема, когато човек няма работа. Направи така, че да запомня дните си в Лондон.

Преспивахме веднъж-дваж на месец заедно, но както всичко, което правехме беше безпристрастно и не значеше нищо за никой от нас. Нито тя, нито аз бяхме влюбени. Тя не допусна отношенията ни да станат много лични, въпреки че бяха достатъчно интимни. Тя никога не ме попита за дома ми, дали съм женен, какво ще правя след войната; никога дори не намекна, че иска да се върне в Щатите с мен. Аз наистина се опитах да науча нещо за нейното минало, но тя не искаше да говори. Смяташе, че трябва да живеем с настоящето, защото всеки момент може да ни убие някоя бомба или ракета, така че от нас зависи да бъдем щастливи докато можем. Тя беше като опакована с целофан. Можех да я виждам и докосвам, но не и да я имам. Странно, но тези наши отношения ме задоволяваха. Не исках и да зная кой е баща й, дали мъжът й е на война, дали има сестри и братя. Всичко, което исках беше добър компаньон: това е и което получих.

Нашата връзка продължи така две години, когато дойде заповед да отплавам с войските ни.