Читать «Не е моя работа» онлайн - страница 3

Взехме си довиждане, сякаш щяхме да се срещнем следващата вечер пак, въпреки да знаех, че няма да я видя поне година, а може би и никога вече. Тя също го знаеше. — До скоро, Стиви, — каза тя, когато я закарах до тях. — По-добре не влизай. Нека се сбогуваме тук набързо. Може би ще те видя не след дълго.

Целунахме се. Нищо специално, нямаше и сълзи. Тя се качи по стълбите и хлопна вратата без да се обърне назад.

Смятах да й пиша, но така и не го направих. Придвижвахме се из Франция толкова бързо и нещата бяха толкова трескави, че въобще не успях да й пиша през първия месец. После реших, че е по-добре да я забравя. И наистина я забравих, докато един ден не се върнах в Америка. Тогава започнах да мисля отново за нея. Не я бях виждал вече две години, но помнех всеки детайл от лицето и тялото й така ясно, сякаш сме се разделили преди часове. Опитах се да я прогоня от ума си, излизах с различни момичета, но Нета беше все там: тя не би могла да бъде забравена лесно. Тъй че, като заложих на онзи кон и спечелих, реших, че ще я видя отново и бях много щастлив.

Пристигнах в Лондон в една гореща августовска вечер след дълго изморително пътуване от Престуик. Отидох веднага в „Савой“, където имах резервация, побъбрих с администратора, който изглеждаше доволен, че ме вижда отново и се настаних в стая с изглед към Темза. Взех си душ, след това няколко питиета ; слязох на рецепцията да ми развалят петстотин лири на по една. Изглежда прищявката ми ги подразни, но те ме познаваха достатъчно добре, за да ми угодят, щом могат. След минути ми подадоха пачката така, все едно че беше тесте автобусни билети.

Беше шест и половина и знаех, че Нета трябва да си е в къщи по това време. Тя винаги се приготвяше около седем часа за работа и това продължаваше в най-добрия случай около час.

Докато чаках за такси, попитах портиера дали Блу Клуб все още съществува. Да, съществувал, и дори си извоювал отвратителна репутация откакто сложили съмнителни маси за рулетка. Запечатван бил два пъти през последните шест месеца, но не успявали да го затворят поради липса на доказателства за нарушения. Изглежда Джек Брадли беше винаги крачка пред полицаите.

Накрая дойде такси и след малък пазарлък портиерът склони шофьора да ме хвърли до Кромуел Роуд.

Бях пред къщата на Нета в седем и десет. Платих таксито, слязох и погледнах към нейните прозорци на последния етаж. Къщата беше от онези ужасни сгради, които украсяваха уличките зад Кромуел Роуд. Беше висока, мръсна и пердетата на прозорците отдавна изживели времето си. Апартаментът на Нета, единият от трите, все още беше с познатите оранжеви завеси. Чудех се дали няма да попадна на някой неин нов любовник. Отворих входната врата и се заизкачвах нагоре по дървените стълби.

Стълбите ми върнаха доста приятни спомени. Сетих се за нощите, когато се промъквахме по чорапи нагоре, за да не би мисис Крокет, хазяйката, която шпионираше от партера да ни чуе. Спомних си и нощта, когато прелетях над Берлин и после пристигнах в апартамента на Нета в 5 часа сутринта и бях толкова развълнуван й исках да й разкажа за полета, но уви, тя не се беше прибирала цялата нощ. Седнах на стълбите да я чакам и накрая бях задрямал, когато мисис Крокет ме откри и заплаши, че ще извика полиция.