Читать «Не е моя работа» онлайн - страница 21

Изминаха пътя до къщата. Очите й бяха мрачни, устата й трепереше. Изглеждаше, че преживява някаква огромна мъка и шок.

Берт премигна към полицая като минаха покрай нас.

Запалих си друга цигара, настаних се в колата и зачаках нетърпеливо.

Внезапен животински вой се разнесе през прозорците и продължи в истерични ридания.

— Трябва да е Ани Скот — казах потиснат.

— Сигурно — рече полицая, загледан към къщата. Риданията спряха след доста дълго време. Мина около половин час, преди жената да излезе. Вървеше бавно, скрила лицето си в мръсна кърпичка и рамената и се тресяха.

Полицаят й отвори вратата и й помогна като я хвана под лакътя.

Беше жест на състрадание, но тя рязко отблъсна ръката му.

— Махни си гадните ръце от мен — просъска с неясен глас и продължи надолу по пътеката.

— Особена жена — промълви полицаят и се изчерви.

— Може би чете Макбет — предположих аз, но това май не го утеши.

Измина час и половина без да видя Коридън. Бях гладен. Минаваше един и половина; но реших да изчакам, като се надявах, че може да разбера още нещо или да видя Коридън и му кажа какво мисля аз.

След десет минути той се показа на вратата и ми помаха. Бях излязъл от колата и за части от секундата се отзовах до него.

— Добре — каза кратко. — Предполагам, че искаш да огледаш. Но за бога, не казвай, че аз съм те пуснал.

Реших, че въпреки всичко не съм си пропилял парите да нахраня тоя.

— Благодаря — казах. — И дума няма да промълвя. Още миришеше силно на газ в къщата и се засили като наближих кухнята.

— Това е Ани Скот — каза Коридън унило и посочи свитата фигура на пода.

Надвесих се над нея, чувствах се неадекватно, нищо не можех да мисля.

Беше облечена в розов халат и бяла пижама, краката й бяха боси, ръцете й стиснати в юмруци. Главата й лежеше вътре, в печката. Като се движих наоколо, прескочих внимателно краката й и погледнах в печката. Беше руса, двадесет и пет годишна; дори мъртва, беше красива, въпреки че не открих никаква прилика с Нета в ясното й лице.

Отдръпнах се и погледнах Коридън. Запитах го:

— Сигурно ли е, че е Ани Скот?

Той нетърпеливо отговори:

— Разбира се. Жената я идентифицира. Не се опитваш да направиш бъркотия, нали?

— А не е ли странно, че и двете са се самоубили? — казах и усещах, че нещо въобще не е наред. Той поклати глава и влезе в дневната.

— Прочети това — подаде ми един лист. — Намерихме го до нея.

На листа пишеше:

„Без Нета животът не значи нищо за мен. Моля те, прости ми. Ани.“

Подадох му го обратно и казах:

— След петдесет години служба в полицията, отговорно мога да заявя, че това е нагласено. Той взе листа.

— Не се опитвай да пускаш майтапи — каза студено.

— До кого мислиш е адресирано?

Той тръсна глава и отговори:

— Не знам. Мисис Брамби ми каза, че доста мъже са идвали тук. Имало един, Питър, за него Ани е говорила много. Може би посланието е било за него.

— Възможно ли е да е Питър Атърли? — попитах предпазливо. — Тоя, дето е дал на Нета пистолета?