Читать «Не е моя работа» онлайн - страница 20

Глава пета

Седях вбесен в Буика отвън пред къщата, и наблюдавах развоя на нещата.

Коридън беше изключително рязък и официален, когато се съвзе от изненадата за моето присъствие.

— Какво по дяволите правиш тук? — ме запита. После и той помириса газта. — Това място не е за теб. Не ме зяпай така. Това е работа на полицията и вестникарите не са желани.

Започнах да споря с него, но той ме подмина и каза на едно от ченгетата:

— Изпрати мистър Хармас извън къщата и го наблюдавай да стои там.

Горях от желание да цапна полицая по орловия му нос, но нямаше да ми бъде от полза, така че се върнах до колата, седнах, запалих цигара и гледах.

Коридън и другия полицай успяха да разбият входната врата. Влезнаха вътре, а аз останах с ченгето да ме пази.

След минута зърнах Коридън да отваря прозорците и после изчезна от погледа ми. Разнесе се натрапчива миризма на газ. Чаках четвърт час преди нещо да се случи. Зададе се една кола и висок, мрачен господин с черна чанта излезе от нея, поприказва с полицая, който ме пазеше и двамата влязоха навътре.

Не бе нужно да съм пророк, за да позная, че беше докторът на селото.

След десетина минути оня излезе навън. Аз стоях наблизо до колата му и той ме изгледа остро и враждебно докато отваряше предната си врата.

— Извинете, докторе — спрях го аз. — Аз съм журналист. Можете ли да ми отговорите какво става вътре?

— Питайте инспектор Коридън — ме сряза, качи се и потегли.

Полицаят на вратата му помаха с ръка.

После излезе и другия и зашепна нещо на колегата си. След това забърза надолу по тесния път.

— Сигурно отиде да купи на Коридън карамелови бонбони — обърнах се към полицая. — Не, не ми казвай. Нека да остане тайна.

Полицаят се усмихна състрадателно. Струваше ми се, че е бърборко и изгаряше да разкаже на някой.

— Отиде да вземе мисис Брамби, дето оправя къщата — почна той и се озърна бързо да не би някой да го е чул.

— Умрял ли има вътре? — попитах, като сочих към къщата.

Поклати утвърдително с глава.

— Една млада жена — отговори ми и се приближи към Буика. — Много хубавичка. Самоубила се. Мушнала си главата в газовата печка. Мъртва е от три-четири дни бих казал.

— Остави какво казваш ти. Лекарят какво мисли?

Ченгето се усмихна глуповато.

— Т’ва каза той.

Аз изсумтях:

— Ани Скот ли?

— Отде да знам. Докторът не може да я разпознае. Зат’ва Берт отиде да докара мисис Брамби.

— А какво прави Коридън вътре?

— Души наоколо — отвърна полицая. От израза на лицето му предположих, че май не харесва особено Коридън. — Бас държа, че иска да намери повече, отколкото се вижда на пръв поглед. От Скотланд Ярд са все такива. Помага им да ги повишат.

Помислих си, че не е много честно, но замълчах и се обърнах да видя две фигури, които се приближаваха към нас. Едната беше на Берт, полицаят, а другата на висока, едра жена в розова широка рокля.

— Ей ги, идват — посочих с глава.

Жената вървеше бързо, с големи крачки, и полицаят едва я догонваше. Като се приближиха наблизо, я разгледах. Тъмна, почерняла от слънцето кожа, около четиридесетте, с черна лепкава коса, хваната в кок на тила й. Падаха кичури около лицето й и тя ги отмяташе с грамадна като на мъж ръка.