Читать «Не е моя работа» онлайн - страница 18

Реших да се уверя, че този от очуканата кола наистина ме следи. Ако се окаже така, ще трябва да го пораздрусам. Не би било нормално Коридън да е пратил някой от ченгетата след мен.

Аз бях доволен, че наех Буика, защото беше очевидно, че е по-мощен от Стандарта; само четиринадесет конски сили срещу моите тридесет и една. Веднага щом светна жълто, натиснах педала до дупка и състезанието завърши. Изкачих нагорнището, стигнах върха, и препусках напред със скорост почти осемдесет мили в час.

Видях хората да ме зяпат, но не се мяркаше никакъв полицай, така че не се притесних. Натиснах Буика да вземе върха с колкото можеше. После отпуснах газта, погледнах доволно в огледалото и се стреснах. Стандартът беше на не повече от двадесет крачки зад мен.

Но все пак не бях сигурен, че си имам опашка. Може тоя да е искал да ми покаже, че не съм единственият с бърза кола. Явно раздрънканият Стандарт криеше първокласен двигател.

Аз продължих. Също и Стандарта. Когато стигнах началото на Байпаса и той още беше зад мен, реших да изхитрея.

Махнах с ръка през прозореца, спрях вдясно и другата кола ме подмина. Докато преминаваше покрай мен, мернах шофьора. Беше младок. Беше тъмен, и въпреки ниско нахлупената му шапка, видях лицето му достатъчно, за да го разпозная. Това беше дребосъкът, който предишната вечер без малко да ми потроши главата.

Сигурен вече, че ми е опашка, аз наблюдавах колата и посегнах за цигара. Предположих, че е полудял до сега и се зачудих какво ли ще направи. Не можеше да спре — о, не, спря на няколко ярда пред мен.

Ясно като бял ден. Следеше ме. Взех химикал и записах номера на колата на гърба на един плик.

Сега трябваше да го науча аз. Въобще не се поколебах. Дължах му го за снощи. Запалих Буика, приближих Стандарта, спрях рязко и скочих от колата, преди онова джудже да разбере какво става.

— Здравей, дребосък — казах с усмивка. — Едно птиченце ми каза, че ме следиш. Това не ми се нрави.

Докато говорех, извадих джобното си ножче и го отворих.

— Съжалявам, но ще ти създам малко работа, сладурче, ще ти е добър урок.

Той седеше почервенял в колата; устата му се отвори и се показаха жълтите му зъби. Приличаше на разярен пор.

Аз се наведох и забих ножката в гумата. Въздухът отвътре изсъска; гумата спадна.

— Тези гуми не са такива, каквито бяха, нали? — го попитах като сгъвах ножчето си и го прибрах след това в джоба.

Той ми извика нещо, което при нормални обстоятелства много би ме подразнило, но знаех, че и той ми дължи отговор.

— Ако искаш да се докопаш до щангата пак, ще си устроим още едно малко спречкване — казах остроумно.

Той повтори думите си, но аз го оставих.

И тъй все още си стоеше така, когато тръгнах с Буика, и после когато бях на шестстотин ярда пред него. Като прекарано ядосано кутре.

Стигнах Хоршам след половин час убеден, че не ме следи. Движението беше слабо и с мили не видях някой зад мен.

От Хоршам поех по Уортинг Роуд, отклоних се след няколко мили и стигнах Лейкхам. Околността беше прекрасна, денят горещ и слънчев. Наслаждавах се през последните мили и си мислех, че е трябвало да разуча тази част от Англия, вместо да прекарам толкова много дни и нощи в душния, мръсен Лондон.