Читать «Мауки» онлайн

Джек Лондон

Мауки

Тежеше сто и десет фунта. Косата му беше ситно къдрава и негърска, а самият той беше черен. Особено черен. Нито синкавочерен, нито моравочерен, а с цвета на черна слива. Казваше се Мауки и беше син на главатар. За него имаше три „тамбо“. „Тамбо“ на меланезийски значи „табу“ и е първи братовчед на тази полинезийска дума. Трите „тамбо“ на Мауки бяха следните: първо, не биваше никога да се ръкува с жена, вито да допусне женска ръка да се допре до него или до някоя от личните му вещи; второ, не биваше никога да яде миди, нито някаква храна, стояла на огън, на който са били готвени миди; трето, не биваше никога да докосва крокодил, нито да пътува с кану, на което има частица от крокодил, дори и да не е по-голяма от зъб.

По-друга беше чернотата на зъбите му — те бяха наситено черни или, може би по-точно, черни като сажди. Такива ги направи само за една нощ майка му, като им сложи компрес от някакъв стрит на прах минерал, добиван от едно свлачище оттатък Порт Адамс. Порт Адамс е крайбрежно село в Малаита, а Малаита е най-дивият от Соломоновите острови — толкова див, че никакви търговци, нито плантатори не са успели да се задържат на него и досега; ала, от друга страна, от времето на най-ранните ловци на бисери и търговци на сандалово дърво до най-късните агенти за набиране на работна ръка, въоръжени с автоматични пушки и разполагащи с бензинови мотори, десетки бели авантюристи са били затрити там с томахавки и куршуми с мек връх от старовремски пушки. Така и днес, в двадесети век, Малаита си остава свърталище на агенти за набиране на работна ръка — те обикалят бреговете й търсят работници, които се уславят и обвързват да се трепят из плантациите на съседните по-цивилизовани острови по за тридесет долара на година. Туземците от тези съседни и по-цивилизовани острови са станали прекалено цивилизовани, за да работят в плантации.

Ушите на Мауки бяха пробити не на едно-две, а на двадесетина места. В една от по-малките дупки носеше глинената си лула. По-големите бяха твърде широки за тази цел. Лулата би паднала през тях. Всъщност в най-голямата дупка на всяко ухо той носеше обикновено кръгли дървени запушалки, цели четири инча в Диаметър. Общо взето, обиколката на тези дупки се равняваше на двадесет и половина инча. Мауки проявяваше многообразие във вкуса си. В различните по-малки дупки носеше такива неща, като празни гилзи от патрони, клинци от подкови, медни бурми, парчета канап, плетенки от въже, ивици от зелени листа, а когато преминеше дневният зной — алени цветове на ружа. От това става ясно, че за неговото благоденствие не бяха необходими джобове. А той не можеше и да има, понеже единствената му одежда се състоеше от парче басма, широко няколко инча. Джобния си нож носеше в косата, защипан на един къдрав кичур. Най-голямата му скъпоценност беше дръжка от порцеланова чаша, закачена на халка от костенуркова коруба, вдяната на свой ред в хрущяла между ноздрите му.

Но въпреки тези „разкрасявания“ Мауки имаше приятно лице. Хубаво лице, с каквото и мерило да го преценяваш, а за един меланезиец — дори изключително красиво. Единственият му недостатък беше липсата на мъжественост. Беше женствено, почти моминско. Чертите му бяха дребни, правилни и нежни. Брадичката и устата подсказваха слаб характер. Нито сила, нито воля се чувствуваше в челюстите, челото и носа. Единствено в очите можеше да се долови някакъв намек за скритите качества, които съставяха такъв голям дял от неговата природа и които другите не можеха да разберат. Тези скрити качества бяха решителност, упоритост, безстрашие, изобретателност и хитрост; а когато те намираха израз в някаква обмислена и изненадваща постъпка, всички наоколо му оставаха изумени.