Читать «Спасителят в ръжта» онлайн - страница 5

— Защо не си на мача? Мисля, че днес е големият мач.

— Да. Бях. Само че току-що се върнах от Ню Йорк с отбора по фехтовка — отвърнах аз. Братче, леглото му беше като камък. Спенсър започна да става дяволски сериозен. Знаех си аз.

— Значи ни напущаш, а? — рече той.

— Да, сър. Така изглежда.

И той започна по стар навик да кима. Никога в живота си не съм виждал човек толкова да клати глава, колкото старият Спенсър. Не знаеш дали кима така от много мислене, или просто защото си е едно мило старче, което не може да си различи лакътя от задника.

— Какво ти каза д-р Търмър, момче? Разбрах, че доста сте си поговорили.

— Да вярно. Поговорихме си. Стоях в кабинета му около два часа, струва ми се.

— Какво ти каза?

— Ами… че животът е спортна игра и тям подобни. И че трябва да се играе според правилата. Беше доста мило от негова страна. Искам да кажа, че все вдига много пара или нещо такова. Все се въртеше около това, че животът е игра и прочие. Нали знаете?

— Животът наистина е игра, момче. Животът е игра която трябва да се играе според правилата.

— Да, сър. Зная това. Зная го.

Игра ли? Да има да взема. Хубава игра! Ако си откъм страната, която бие, игра е, разбира се, признавам. Но ако си откъм другата страна, която яде бой, тогава що за игра е това? Никаква. Няма игра.

— Писал ли е вече д-р Търмър на родителите ти? — попита ме старият Спенсър.

— Каза, че ще им пише в понеделник.

— А ти самият съобщи ли им?

— Не, сър, не съм им съобщил, защото ще ги видя навярно в сряда вечерта, като си отида у дома.

— А как, мислиш, ще посрещнат новината?

— Ами… доста ще се ядосат — казах аз. — Наистина. Това е май четвъртото училище, което сменям. — И заклатих. Имам такъв навик. „Братче!“ — рекох си аз. И „Братче!“ също казвам по навик. Отчасти, защото имам грозен речник, и отчасти, защото понякога се държа доста хлапашки за възрастта си. Тогава бях на шестнайсет години, а сега карам седемнайсет, а понякога се държа, като че ли съм на тринайсет. Това е просто смешно, защото съм шест фута и два и половина инча висок и имам бели коси. Наистина имам. От едната страна на главата си — от дясната — имам милион бели косми. Имам ги още от дете. И все пак продължавам да се държа понякога като дванайсетгодишен. Всички го казват, особено баща ми. То си е вярно донякъде, обаче не напълно. Хората винаги считат нещата за напълно верни. Хич не ми пука, само че ми писва, когато ми казват да се държа, както подобава на възрастта ми. Понякога се държа като много по-възрастен, отколкото съм наистина, ей богу, — но хората никога не забелязват това. Та те никога нищо не забелязват.

Старият Спенсър пак за кима. И взе да си чопли носа. Той се правеше, че уж само го щипе, но всъщност си завираше палеца право вътре. Сигурно си мислеше, че това не е толкова нередно, понеже само аз бях в стаята. Не че ми пука много, но все пак е доста отвратително да гледаш някого как си чопли носа. Тогава той каза:

— Имах честта да срещна майка ти и баща ти, когато бяха дошли да си поговорят с д-р Търмър преди няколко седмици. Чудесни хора.