Читать «Спасителят в ръжта» онлайн - страница 3

Тичах по целия път до главната врата, но по едно време се спрях за миг да си поема дъх. Задъхвам се, ако искате да знаете истината. Първо, съм голям пушач, тоест — бях. Накараха ме да се откажа. Второ, пораснах с цяла педя миналата година. Ето как всъщност пипнах те-бе-це и дойдох тук, за да ми правят тези идиотски изследвания и глупости. Пък аз съм си доста здрав.

Както и да е, щом си поех дъх, прекосих тичешком улица 204. Беше адски заледена и за малко не се пльоснах. Дори не знаех защо тичам — предполагам, че просто така ми се искаше. Като пресякох улицата, стори ми се, че някак изчезвам. Беше един от онези шантави следобеди, страшно студени, ни слънце, ни дявол, и ти се струва, че просто изчезваш при всяко пресичане на улицата.

Братче, как побързах да натисна звънеца, щом стигнах до къщата на стария Спенсър. Съвсем се бях вкочанясал. Ушите ме боляха и едва движех пръстите си. „Хайде, хайде — казах веднага почти на глас, — някой да отвори вратата!“ Най-после старата мис Спенсър отвори. Те нямаха прислужница и въобще никого и винаги отваряха вратата сами. Нямаха си много пара.

— Холдън! — възкликна мисис Спенсър. — Колко се радвам! Влез, мойто момче! Не си ли умрял от студ? — Мисля, че се зарадва, като ме видя. Тя ме обичаше. Поне така си мисля.

Братче, как бързо се намъкнах в къщата.

— Как сте, мисис Спенсър? — попитах аз. — Как е мистър Спенсър?

— Дай си якето, мойто момче — каза тя. Не ме чу, че я питам как е мистър Спенсър. Беше малко нещо глуха. Тя закачи якето в дрешника на антрето, а аз си пригладих малко косата с ръка. Обикновено се подстригвам ниско, та няма нужда да се реша много.

— Как сте напоследък, мисис Спенсър? — повторих аз, само че по-високо, за да ме чуе.