Читать «Когато времето полудя» онлайн - страница 7

Човекът от бъдещето лежеше в тревата по лице и притискаше длани към очите си — дневната светлина бе непоносима за тях. Капки кръв бяха разпръснати около него.

— Дай да ти помогна — ласкаво произнесе Уеб.

— Уви, на това тяло вече не можеш да помогнеш — отговори Рон и гласът му трепереше. — То е съвсем осакатено.

— Не! — възкликна Уеб.

— Така е, повярвай ми! — спря го Дайнин и застена от болка. — Но не мисли, че съжалявам за него. Недъгът... все едно, би ме убил след няколко месеца... Това тяло е безполезно. — Плещите му се напрегнаха от прекомерно усилия и след като се претърколи на хълбок, опря гърба си о грапав пън, закашля се конвулсивно и продължи да прикрива очите си. — Длъжен съм да ти кажа нещо важно — продължи той с усилие. — Спомняш ли си, че споменах за нашата прилика? Ние си приличаме не само външно, Уеб! Разумите ни са близнаци! Мозъкът ти е точно копие на моя. Мозъчни близнаци. Намерих те, защото имах нужда от тебе. Сега ще ти обясня всичко...

— Рон, моля те, сега помълчи. Трябва да си починеш. И щом събереш сили...

— Никога вече няма да събера сили. Изслушай ме, Уеб, Хрончо още работи, макар да не се подчинява на управлението. Излъчва с пълна мощност интерференционно поле. За съжаление нямам голям опит и не знам до какво ще доведе това... Но предполагам, че за известно време ще ни предпазва от Усмирителите. То ще бъде достатъчно да направиш това, което те помоля.

— Какво да направя?

— Ах, Уеб — простена Рон и след като пое дълбоко въздух, продължи: — В моето време ме наричаха „чувствителен“. Тази способност... Благодарение на нея намерих мозък, идентичен с моя, твоя... Тялото ми умира... Но ако ми помогнеш, аз няма да загина... Ако ме пуснеш в...

— Какво имаш предвид... — произнесе Уеб.

— Няма да загина, ако ме пуснеш в твоя мозък. Нашите разуми не само си приличат, те са напълно идентични... Приликата им... — Дайнин говореше объркано, бързайки да обясни. — За съжаление във вашия език не съществува терминът, който определя това сходство. Но то ни дава възможност да се преселя в твоя мозък, ако, разбира се, ме пуснеш... Разбираш ли, там, вътре, могат да съжителстват два разума, две съзнания едновременно... и след време ще се слеят в едно цяло. Твоето съзнание ще всмуче моето и ти ще станеш притежател и на моите знания и опит. Естествено сливането ще бъде продължително. Мозъкът ти трябва да се приспособи към двата разума, да създаде нови нервни връзки... Но това ще стане...

— Ти искаш да те пусна в моя мозък? — промърмори съвсем обърканият Уеб.

— Точно така, приятелю. Моля те! Съгласи се! Само така ще успеем да го направим. Ако си съгласен. И... обещавам, че тялото ти, както и преди, ще си остане твое. Ти няма да си загубиш личността и — как го наричахте? — душевността. Затова пък ще прибавиш към нея и част от моята.

Хилдрът кимна и със състрадание погледна измъчения умираш човек.

— Какво трябва да се направи? — попита той.

— Благодаря ти, Уеб — каза Рон и се закашля. По пръстите, притиснати към челото, потекоха струйки пот. Успя да се успокои и продължи: — Трябва ти някакъв предмет, на който да съсредоточиш погледа си. Трябва да е блестящ — например метална тока или нож.