Читать «Когато времето полудя» онлайн - страница 6

— Какво е това? — запита Уеб.

Рон мрачно изгледа трептящата линия.

— Това са тези, които ни преследват. Детекторът показва, че друга машина на времето се опитва да се синхронизира с нас. Щом забие звънчето, те са някъде наоколо. — На лицето му се изписа отчаяние. — Догонят ли ни, ще изстрелят електрически заряди. Ако успеят, Хрончо ще спре и те ще ни изпратят обратно по времената ни, като животни, избягали от зоологическата градина.

Поредната змия не само пробяга през екрана, а се превърна в размазано изображение на масивна машина. Хрончо се разклати така, че хората бяха захвърлени към стените.

Преследвачите преминаха съвсем наблизо.

— Уеб — чу се гласът на Рон, — как си?

— Сякаш всичко е наред — отговори Уеб. — Поне така ми се струва.

— Дръж се здраво! Ще се опитам да се откъсна от тях. Опасно е, наистина, но... — той изведнъж се разсмя, — да попаднеш в ръцете им е още по-опасно.

Маневрата бе рязка. Подът стремително се килна като палубата на мощен скутер.

— Това ще ги обърка — тихо се усмихна Рон. — Движим се скокообразно...

Уеб мълчеше. Подсъзнателно усещаше приближаването на бедата.

Преследвачите изскочиха от пустотата и оставиха на екрана следата на траекторията си. Кабината се освети от припламването и подът отново се разклати. Избухванията следваха едно след друго и мълнии ги обвиваха. Хрончо се мяташе на различни страни и... един изстрел го улучи. Завъртяха се около оста, а от механизмите се разнесе пронизителен звук, сякаш бе полудял звуковият генератор.

Всички прибори мигновено излязоха от строя. Свръхздравите стени на Хрончо заподскачаха и корпусът на машината на времето се разпука с пукота на разкъсвано платно. Входният люк се разтвори и двамата спътници се превърнаха в играчки на разбушувалите се слепи сили. Антигравитационното поле се неутрализира и те излетяха като семки на портокал през отвора.

От удара Уеб загуби съзнание.

Щом дойде на себе си, разтърси глава да прогони настанилата се вътре мъгла и се огледа: на няколко ярда от него стоеше Хрончо. Ръбовете на люка бяха изкорубени, а корпусът — обгорял и черен, вече не светеше. Въздухът край машината трептеше като при мараня — изглежда тя не беше изразходвала изцяло запаса си от енергия.

— Уеб! — долетя гласът на Рон, изпълнен докрай с болка.

Хилдрът неуверено се изправи. Намираше се на горска поляна, заобиколена с високи дървета. Духаше лек вятър, листата шумоляха, а въздухът бе свеж и прохладен. Но небето бързо се покриваше с плътни облаци.