Читать «Когато времето полудя» онлайн - страница 5

Отговори му тихо скимтене — чуждовременникът лежеше цял и невредим, но така обвързан, че не можеше да помръдне дори пръст. Блестящите ленти, които така много приличаха на метални, нямаха възли. Уеб ги разгледа и се замисли.

Потърпи, Рон — едва успя да произнесе през подутите си устни. Отиде в кухнята, заобиколи крушовидния корпус на тревожно бръмчащия Хрончо и след минута се върна обратно, стискайки в ръка масивна ножица.

Но не успя да пъхне острието под лентите — от улицата се разнесе вой на полицейска сирена. Точно под прозорците заскърцаха спирачки.

Това... вашите Усмирители ли са? — напрегнато запита Рон и очите му се разшириха от страх.

— Да — кимна Уеб. — Само че ние ги наричаме полицаи.

Най-после успя да постави ножиците и ги налегна с цялото си тяло. Лентите изхрускаха с електрически трясък. Рон размърда ръцете си. Стълбата отчаяно заскърца под ударите на тежките подковани ботуши. Ножицата сякаш сама попадна в джоба на Уеб. — Хрончо може ли да ни побере и двамата? — запита той.

Рон кимна утвърдително и зачака да му освободят и краката, но Хилдрът го вдигна на рамо.

Хрончо, както и преди, невъзмутимо се извисяваше в центъра на кухнята. Двамата се добраха до него, Рон се протегна и допря с длан корпуса и отстрани се появи достатъчно широк отвор вътре да влезе човек.

Полицаите разговаряха шумно на площадката пред апартамента.

Уеб направо натика Дайнин в отвора.

Входната врата излетя от пантите и в стаята нахълтаха полицаите.

Хилдрът ги видя да се навеждат над неподвижните тела на Усмирителите. И веднага пропълзя в машината на времето.

Отворът се затвори...

ДЪЛБИНИТЕ НА ВРЕМЕТО

Шумът и виковете на полицаите затихнаха и тясната кабина на Хрончо се изпълни с гнетяща тишина. Уеб внимателно докосна вътрешната стена и се опита да открие дали има междина между люка и корпуса.

Рон не откъсваше очи от екрана.

— Тук сме в безопасност — каза той. — Те никога няма да успеят да проникнат вътре. По-добре ми освободи краката.

Шумно проклинайки липсата на свободно пространство, Уеб извади от джоба си ножиците и ги пъхна под лентите, после силно и рязко натисна — чу се характерното щракване и се посипаха искри.

Пръстите на Рон светкавично пробягаха по клавишите на дръжките на креслата.

— Отиваме в миналото — поясни той. — Колкото по-дълбоко се закопаем, толкова по-трудно ще ни открият.

Уеб се просна в мекото кресло и опита да се отпусне, но измъчените мускули отвърнаха с болка. Попипа си лицето и се зарадва, щом се убеди, че костите са цели. „Впрочем не за първи път попадам в сбиване — помисли си Уеб. — Но затова пък в машина на времето досега не ми се бе случвало да седя!“

Рон натисна някакъв педал и машината леко затрептя. Над екрана се разполагаше голям циферблат, приличащ на скоростометър — цифрите по него бързо се сменяха. А по матовата повърхнина на екрана пробягваха призрачни видения — силуети на сгради, които ту се разклащаха, ту се удължаваха нагоре, ту се сплескваха. Накрая той съвсем опустя и това изглежда означаваше, че са стигнали много далеч в миналото, когато хората дори не са знаели какво представлява това „сграда“. На втория екран вниманието на Уеб бе привлечено от някакви избухвания, приличащи на хаотично пулсиращи точки, а след това светенето сякаш се вглъбяваше и се превръщаше в лъкатушна линия с удебеление в центъра. Тази линия известно време трепкаше на екрана, после се разпадаше отново на мъждукащи точки. И всичко това се съпровождаше от тих мелодичен звън.