Читать «Когато времето полудя» онлайн - страница 8

— Лупата ще свърши ли работа?

— Напълно — гласът на Рон отново затрепера. — Гледай в нея! Открий блестяща точка! Съсредоточи се! Мисли за нея! Само за нея! За блестящата точка!

Уеб завъртя лупата и се опита да хване зайче от криещото се слънце. В ушите му звучеше слабият глас, който непрекъснато повтаряше:

— Мисли за светлината. Мисли, че наоколо няма нищо друго, освен светлина. Само тази искрица светлина...

Като наклони глава настрани, Уеб успя най-после да хване зайчето, ръката му трепна, лъчът намигна, но той продължаваше да гледа. Гласът премина в шепот, а след миг почти не се чуваше... Не виждаше нито лупата, нито умиращия до него човек, нито... нищо... Само нарастващият шум на листата, тласкани от вятъра, който постепенно се усили до буря и го понесе като есенно листо, далеч от обкръжаващия свят, в пустотата на вселенската бездна. Безтелесното му „аз“ се сви в непрогледната тъма — изплашено, удивено, изгубено.

Разнесе се дружелюбен глас и го върна към живота.

— Всичко е наред, Уеб! — възкликна Дайнин.

— Къде... къде си ти... къде сме... ние?

Вместо отговор — беззвучен смях. Както и предишният възглас не се донасяше от външното пространство, а възникваше непосредствено в мозъка.

— Ние сме тук — отговори Рон и гласът му се измени, стана сериозен и силен. — Уеб, ти се опитваш да хванеш мисълта, но това е невъзможно. Сърцето ми престана да бие. Аз трябва да побързам. Аз преминавам в теб! ТИ ще го усетиш, но не се противи — процедурата на преминаването е безопасна. Знай още нещо — скоро няма да ме откриеш в себе си, честна дума. Но, моля те, не забравяй, че съм вътре. Готов ли си!?

Хилдрът мислено се съгласи и веднага го изпълни приятна топлина, разля се по цялото тяло и възникна усещане за двойственост, сякаш двама души едновременно се гледат в огледало. Болка прониза душата му, собственото „аз“ стремително се разшири, разлетя се на отделни атоми и в най-далечните кътчета на Галактиката. Усети първичния студ на космическото пространство и набирайки скорост, полетя надолу, надолу, надолу...

Съвзе се, отвори очи и се огледа. Нищо не беше се изменило. Вятърът, както преди, шумеше в листата, както преди, гонеше облаците по небето... А в краката му лежеше Рон!

Рон Дайнин беше мъртъв.

Уеб с мъка се изправи. Въздъхна, наведе се над слабото ъгловато тяло, докосна го и побърза да се махне. И преди пред очите му умираха приятели, когато се придвижваха от Нормандия към Рейн. Животът продължаваше само за живите...

Уморено изгледа почернелия корпус на Хрончо. Маранята край него се уплътняваше и образуваше мъждукащо ядро. Уеб не знаеше какво го предизвиква. Даже не се удиви — за последните два часа се сблъска с такова количество необясними факти, че...

Тръгна към машината. Едва успяваше да си мести краката. Ако Хрончо не беше съвсем повреден от Усмирителите, би могъл с него да се прибере вкъщи. Вятърът налетя на Уеб, в лицето му се заблъскаха студени дъждовни капки, сякаш се намираше в самия център на бурята. Почти се преви до земята и въпреки това не успяваше да помръдне. Пречеше не само вятърът, но и... антигравитацията на Хрончо.