Читать «Когато времето полудя» онлайн - страница 27

— Ама че си бил глупак, Смиг! Ти нещо да не полудяваш? Отначало викаше да не го убиваме, после — да го убием, а сега — да го пуснем!

— Но той е полудял — възрази Смиг. — Каза „пътешествие във времето“.

— И какво, като го е казал! Да го заведем при шефа, а там ще решат, нали ме разбра, Смиг?

— Тогава не ме обвинявайте във всичко — възмути се Смиг.

Предводителят натисна пръст в ребрата на Уеб.

— Ставай — каза той. — Отиваме при шефа. Той ще се оправи с теб.

Не му остана нищо друго, освен да се надигне. Тъжно и с умиление си спомни как прекрасно си живееше в двадесетия век, където никой не го подритваше като скитник напред-назад. Най-малкото преди да се появи Рон Дайнин и да домъкне след себе си тълпа Усмирители. Бедният, помисли си, съдейки по всичко, отчаяният опит да удължи живота си, като се пресели в неговия мозък, е пропаднала.

Или не е пропаднала? Не би ли могъл разумът на Рон да бъде онази вътрешна сила, която го завладя в стаята при Хрон? Възможно е именно той да оглеждаше грубата машина с неговите очи и да вниква в принципа на действието й, а после го застави да приближи до пъстрия предмет на лавката и да го вземе?

Като си спомни за него, потърси в джоба си. Нещо тежко, плоско, топло и пулсиращо се намираше там. Не се реши да го извади и да го разгледа пред враждебните троги, но въздъхна с облекчение — контролерът се намираше при него.

Мозъкът му отказваше да възприеме факта, че от мига на появата на Рон в малката му квартирка измина не повече от денонощие — ако не се смятат столетията между основните събития. А през тези часове се случиха невероятно много неща: отначало — Усмирителите, после — лудешкият полет през вековете, сега — градът и трогите... и Маги, особено Маги... Уеб усети убождане в сърцето. Безспорно тя е дива и необуздана, но какво тогава заставяше сърцето му при спомена за нея да бие силно и трепетно? Интересно къде се дяна? Дали ще успее още веднъж да я види?

Подгонван от ниските троги, Уеб се наведе и се пъхна в тясното гърло на тъмния тунел и пое в посока на светлината. Колкото тя се усилваше, толкова повече трогите се вълнуваха. По едно време предводителят спря и недоволно запита:

— Какво става, Смиг? Ти ни поведе по друг път.

— Надявам се, че всичко е наред — отговори той и от съмнение гласът му затрепера. — През живота си досега не съм виждал толкова светлина, но мога да се закълна, че вървим правилно.

— Ще ти е добре, ако си прав! — произнесе предводителят прекалено спокойно, та да се усети заплахата.

Трогите завиха в един глас, но началникът им веднага ги укроти.

— Затваряйте си устата! — извика грубо. — Заповядвам да си сложите защитните очила. Нека приближим още малко и тогава ще се ориентираме.

Трогите трескаво заизваждаха големи тъмни очила, надянаха ги и се строиха в боен ред. Тромавите късокраки фигурки с големи петна, вместо очи, не напомняха на въоръжен отряд. Високият човек сякаш бе съпровождан от глутница подземни мечки, облечени за смях като хора.

С всяка крачка светлината ставаше по-ярка. Сред трогите се разнесоха възгласи на изумление. Но когато се добраха до края на тунела, шепотът и възгласите затихнаха и трогите замълчаха, обхванати от ужас.