Читать «Блудния син» онлайн - страница 4

И оброни натъжено глава. Директорът изпита дълбоко съчувствие към бившия управител на имотите на неговата фамилия. Ето защо след кратка пауза на размисъл отсъди с твърд глас:

— В такъв случай отиди и ти в столицата. Всъщност всеки освободен затворник трябва за определен срок да бъде изпратен в родното му място Това в много случаи е свързано с големи неудобства. Той е принуден години наред да живее в обкръжение, където не намира нито опрощение, нито работа. Но аз ще ти дам едно свидетелство за благонадеждност, с което ще имаш право да пребиваваш на кое да е място. По този начин ще ти бъде по-лесно да започнеш нов живот. Колко припечели тук за четирите години?

— Петнайсет гулдена.

— Това действително е малко. Е, ще видим! Чуй ме добре! Всеки, който стъпи заради вината си в тази сграда, загубва за времето на своето затворничество гражданското си име и не може да има претенции за светското обръщение „Вие“, тук му се говори на „ти“ и го наричат с неговия номер. Сега, когато се освобождавам, аз отново ти връщам онова, което ти принадлежи — име и учтива форма на обръщение… Хер Петерман, пожелавам ви от все сърце да излезете чист от изпитанията, които може би все още лежат при вас. С отличното си поведение вие спечелихте моето доверие. Старайте се занапред да спечелите доверието и на своите съграждани. Ето ръката ми! Вървете с Бога и не забравяйте в случай на нужда да се обърнете към мен.

Затворникът пое подадената ръка и се олюля после към вратата, опиянен от радост.

Влезе следващият. Директорът на първо време не му обърна внимание. Той изготвяше свидетелството за благонадеждност на Петерман, а после написа следното разпореждане до сметководителя на затвора:

„Да се изплатят утре при освобождаването на затворника Карл Петерман трийсет гулдена от касата на затвора за моя сметка.“

Едва когато беше подписал тази бележка, се обърна към влезлия затворник.

— Кой номер?

— Осемстотин и шейсет.

Директорът потърси сред лежащите пред него досиета това на Номер 860. От маркировката на ръкава на куртката беше разбрал, че на въпросния неколкократно са били налагани дисциплинарни наказания. Лицето му отново стана строго и мрачно.

— Как се казваш?

— Хелман.

— Какъв си бил?

— Книговезец.

— За какво си осъден?

Затворникът беше още млад човек, може би малко над двайсет. При последния въпрос се позабави с отговора и упорито заби поглед в земята.

— Е, чу ли? За какво си осъден?

— За кражба — произнесе затворникът.

— Колко време?

— Две години.

— Естествено си невинен?

— Да!

Директорът подскочи импулсивно.

— Хайде бе! Наистина ли? — попита.

— Да. Не бях аз.

— Тъй, тъй! Почакай малко!