Читать «Блудния син» онлайн - страница 3

Затворникът сведе поглед. Чертите му изразиха за миг тежка борба, после отговори:

— Бях играл комар, хер областен съветник.

— А, да, да! Значи отново демонът на хазарта! А какво ще бъде отношението ти по-късно, когато бъдеш освободен оттук?

— Комарът не ми е вкоренен. Никога не бях играл. Затова и изгубих толкова много.

— Ти си наказан достатъчно, така че няма да ти отправям упреци. Къде впрочем работеше?

— При хер майор фон Шарфенберг.

Директорът направи рязко движение.

— Как? — попита. — При брат ми? Не го знаех. Спомням си действително, че чух за този случай. А сега се сещам и за името. Има една фамилия Петерман, които от поколения са ни служили. Последният Петерман, когото аз лично познавах, беше управител на замъка Валдау, който впоследствие се падна на моя брат.

— Това беше баща ми.

— Така, така. Теб не те познавам. Но, човече Божи, това ми къса сърцето! Един от нашите Петерман при мен като затворник… и аз да не го знам през тези четири години! Не е моя работа да се връщам на престъплението ти, но… ти обърна ли се всъщност към брат ми?

Петерман се поколеба, после каза тихо:

— Не. Той самият донесе за мен и настоя за наказание.

— Хм! Колко дълго беше на служба при него?

— Повече от двайсет години.

— Но сигурно не е бил много доволен от теб?

— Никога не ми е отправял укорна дума.

— Нещо не схващам добре. Сигурно има нещо по-особено. Нали?

Петерман отново се загледа в земята, но скоро отправи пак твърдо и решително поглед към директора.

— В случая няма нищо особено, хер областен съветник. Имах нужда от парите и ги взех от касата. Хер майорът сам откри липсата и веднага нареди да ме арестуват. Щеше да е безсмислено по-късно да се обърна към него.

Директорът стана от стола и премина няколко пъти замислено през стаята. След това надникна още веднъж в делото и накрая каза:

— Утре е рожденият ден на краля. Негово величество има навика малко преди това да иска да му бъдат представени имената на няколко затворници, които са се държали добре. Днес получих списъка обратно. Една собственоръчно изписана под твоето име кралска забележка гласи следното: „Да се опрости последната година от неговата присъда!“

Затворникът си пое дълбоко дъх. Кълн на блажена радост се появи в него. Директорът продължи:

— Днес е годишнината от докарването ти тук, следователно утре ти напускаш Роленбург.

Затворникът понечи да отговори, ала щастливата новина така го бе завладяла, че не успя дума да произнесе. Само сложи ръце на лицето и горко зарида.

Директорът го остави известно време, а после каза с успокоителен тон:

— Виждам, че тази новина те развълнува, и споделям радостта ти. Ти се държа добре и се надявам никога да не тръгваш вече по криви пътища. Но с какво ще се захванеш вън?

— Мислил съм за възможността някъде все пак да получа назначение.

— Хм-м! Трудна работа. Хората има предубеждения към всеки бивш затворник, което за съжаление често е напълно основателно. Преди идването ти тук сигурно си живял в имението на моя брат?

— Естествено — каза Петерман. — В моите задължения спадаше не само замъкът, а трябваше да се грижа и за малките имоти в неговата околност. Хер майор Фон Шарфенберг има добрината въпреки моето… — той се запъна, но храбро продължа — провинение да остави жена ми и дъщеря ми Валеска и по-нататък да живеят в близост на Валдау. Но след моето осъждане и смъртта на съпругата ми Валеска не се задържала дълго там. Заминала за столицата и станала там икономка при някаква дама. От известно време нищо не съм чувал за нея.