Читать «Блудния син» онлайн - страница 2

— Триста и шест — каза той.

— Тук!

— Ела с мен!

Затворникът се беше надигнал и стоеше в почтителна стойка пред пазача.

— Къде, моля, хер надзирател?

— Не задавай въпроси! Напред!

Затворникът последва служителя. Излязоха от килията, спуснаха се по тясното стълбище, минаха по няколко вътрешни двора и стигнаха до един коридор, в който няколко затворника вече стояха в редица един до друг. Този коридор водеше до кабинета на директора. Сега Номер 306 знаеше при кого трябва да отиде. Надзирателят го предаде на друг пазач, който беше дежурен в коридора, и се отдалечи. Затворникът трябваше да чака заедно с другите, докато бъдеше повикан. Този коридор беше много добре известен на всички „квартиранти“ на затвора. Не един и двама тук бяха треперили и се потили от страх, когато биваха довеждани, за да получат наказание от хер директора. Коридорът се считаше за най-съдбоносното място в целия затвор.

Затворниците стояха, без да се поглеждат, без звук да издават. Който се осмелеше да прошепне някоя дума на съседа си, веднага биваше сурово наказван. Когато надзирателят извикаше някой номер, въпросният пристъпваше напред, за да влезе в стаята на директора, която по-късно напускаше унил или по-рядко с доволна физиономия — според полученото от строгия управител на затвора известие.

Най-сетне дойде редът и на Номер 306. Той влезе и застана в стегната стойка до вратата. Директорът седеше в униформа при писалището и си водеше бележки за затворника, който току-що бе напуснал. Лицето му беше строго, а очите гледаха мрачно листа. Още пишейки, попита:

— Сега кой?

— Номер 306, хер областен съветник.

Тогава той вдигна глава и чертите му се разведриха, когато погледът му се спря на затворника.

— Номер триста и шест — каза. — Името ти е Петерман, нали?

— Да.

— Колко имаше да лежиш?

— Пет години.

— Колко си излежал?

— Четири.

— Бил ли си наказван през това време?

— Не, хер областен съветник.

Лицето на директора се проясняваше все повече. Той посегна, взе една тънка папка и започна да я прелиства. Кимна, прокашля се и после попита:

— За какво беше осъден?

— За злоупотреба.

— И естествено си невинен?

— Не, хер областен съветник!

— Виж ти! Същият отговор ми даде и когато те докараха тук. Това прави добро впечатление. Който признава грешката си, е способен да се поправи. Повечето обаче казват, че са невинни, и човек се отнася с недоверие към тях. Това тук е твоето досие. Чета, че си бил управител на имение. Как стоят нещата със семейството ти?

Очите на затворника веднага се напълниха със сълзи. Той отговори с треперещ глас:

— По време на престоя ми тук съпругата ми е починала. Не е могла да понесе позора.

Директорът кимна сериозно.

— Да, случват се такива неща. Сега нейната смърт лежи на съвестта ти! Каква годишна заплата получаваше?

— Петстотин гулдена.

— Хм-м! Можел си да изкарваш с тях. Защо прибегна към злоупотреба?