Читать «Блудния син» онлайн - страница 184

Арнд я погледна безпомощно.

— Боже мой, кой всъщност ви го каза? — произнесе той мъчително.

— Стига, стига! Само не се преструвайте! — засмя се тя доволно. — Цялата страна знае, че нищо друго не ви се услажда така, както някой твърд, каменен смрадлив кашкавал.

Арнд все още нищо не разбираше. Някой майтап ли си беше направил с него? Не забеляза, наистина, че двамата въглищари от време на време си дават знаци. Направи добродушна физиономия, за да не изпадне почтената двойка в неловко положение. После каза отзивчиво:

— Благодаря много за сърдечния подарък и добре ще го съхраня. А сега да отидем до хер апелативния съветник. Файтонът вече е готов.

Излязоха от къщата и се качиха в чакащия отвън файтон. На Арнд му беше много трудно по път да сдържа смеха си, но всичко минаваше добре и сериозно до мига, когато конете рязко дръпнаха. Тогава високият цилиндър на въглищаря изгуби равновесие. Старият посегна бързо да го задържи, ала вместо това го изхвърли от колата. Файтонджията спря и го донесе.

— Шапката не е свикнала да се вози — извини се въглищарят. — Никога не е била в столицата. А и малко ми е отесняла.

— Тогава я натисни здраво!

При тези думи жена му се надигна от седалката и го пухна три пъти така яко по „комина“, че му го смъкна на ушите.

— Гръм и мълния! — изруга той. — Ще ми смаже кратуната! Как ще я смъкна сетне, а?

— За тая цел си имаме файтонджия — забеляза жена му невъзмутимо. — Ако наистина се е заклещила, той все ще съумее да я изхлузи. Нали така, хер Арнд?

Той се съгласи ухилено. Добре се забавляваше с двамата старци. Най-сетне файтонът спря пред импозантна къща. Слизането на двойката също породи своите мъчнотии. Тайният полицай поведе своите придружители към коридора. Докато катереха после стълбите, Хендшел успя с цената на големи напрежения да освободи главата си от прегръдката на цилиндъра.

— Ама това тук май не е административна сграда, а? — запита той, поклащайки глава.

— Ние си позволяваме да посетим хер Фон Харсдьорфер в неговото частно жилище — усмихна се Арнд. — Сега е часът, в който той обикновено динира.

— „Динира“? — попита старият. — А, да, това означава „обядва“!

Междувременно бяха стигнали до антрето. Там висяха няколко шапки, пардесюта и други връхни дрехи. Един слуга в ливрея се поклони.

— Хер Фон Харсдьорфер? — попита Арнд.

— На трапезата. Динерът току-що започна.

Арнд предаде шапката и пардесюто си и даде знак на въглищарската двойка да го последва. Слугата поиска да вземе кошницата на фрау Хендшел, но тя протестира:

— Стой! Ще остане при мен!

Прислужникът посегна към шапката и чадъра на нейния мъж, ала той също отклони:

— Не е необходимо, драги!

Арнд видя и чу това, но остави нещата спокойно да следват своя ход. Той предвкусваше ефекта, който планинците щяха да предизвикат. Когато влезе с тях, домакинът се надигна:

— Хер Арнд! — възкликна той. — Каква радостна изненада. Сърдечно добре дошъл.

Арнд поздрави стопанина на къщата.