Читать «Блудния син» онлайн - страница 11

Петерман се беше замислил от разказа на младия мъж и сега вметна живо:

— По този начин новото начало на благонамерения човек само се затруднява и дори превръща в невъзможност.

— Гарантирано. И така, вярвате ли ми, че съм невинен, майн хер?

— Да — отговори Петерман, подавайки му ръка. Очите на Хайлман заблестяха.

— Благодаря ви — каза той. — Тази вяра действа благотворно на сърцето ми. През тези две години следях добре нещата. Човек, който продължава да наказва освободения затворник с недоверие и презрение, извършва голяма неправда и доказва, че нищо не разбира от живота. Колко много хора, за които подобава едно постоянно място в затвора, се скитат свободно наоколо! „Населението“ на затворите не е съставено по по-различен начин от свободното човечество. И тук, и там има добри и лоши.

— Зная, зная го добре. В продължение на четири години съм имал подръка архивите на затвора и мога да заявя, че в затворите има не по-малък процент добри хора отколкото на свобода. Вярвам ви, че сте невинен, защото — само не ми се смейте! — аз самият съм също невинен. Изобщо не съм извършил това, за което ме осъдиха.

— И при вас ли е имало някой, който е искал да ви тласне към гибел?

— Не. Не така. Той постъпи необмислено. Беше синът на моя работодател. Моите предци винаги са служили вярно на неговата фамилия. Аз поех върху себе си извършеното от него.

Хайлман скочи.

— Господи, Исусе! И той го допусна?

— Да. Може би щеше да изгуби повече от мен. Но достатъчно по този въпрос! Запознат ли сте със столицата?

— Донейде — увери Хайлман.

— Познавате ли някоя си фрау Гро?

— Хм-м! — провлече Хайлман. — Чух веднъж да споменават това име. В столицата тя има — тук той се поколеба — не особено добра репутация.

— Боже Господи! Моята дъщеря работи при нея!

— В такъв случай е най-добре веднага да си приберете детето от тази жена.

— Начаса, начаса! Само веднъж влакът да дойде! А, ето че дават първия сигнал! Да отидем да си извадим билети!

Петерман из един път бе обладан от неописуемо безпокойство, нещо повече, направо от страх. Той скочи във вагона, сякаш можеше с това да ускори тръгването на влака. По път беше толкова разстроен, че Хайлман вече не успя да завърже истински разговор с него. Когато влакът пристигна в столицата, на перона стояха двама мъже в цивилно облекло и наблюдаваха слизащите пътници.

— Това трябва да е той — каза единият и си запробива път през навалицата към двамата другари по съдба.