Читать «Блудния син» онлайн - страница 9

— Аха, гледай ти! Това признание аз заплатих с моята чест, работата си и четири години затвор.

— Аз ще поправя всичко, всичко!

Петерман измери лейтенанта от главата до краката.

— Наистина ли? — попита. — Желаете ли го? Я ми кажете как ще я подхванете тая работа! Колко струва моята служба, може да се оцени, да речем, но с какво се каните да заплатите изгубената ми чест?

— Петерман!

— А годините затвор, скритата мъка, която ме разяждаше, робията и постоянното унижение, всичко онова, което не може просто да се опише?

— Не бъдете прекалено жесток!

— Вие по-малко жесток ли бяхте? Аз ден след ден чаках да дойдете и да отхвърлите моето признание… напразно!

— Всичко ще ви кажа и обясня. А после може би вече няма да гледате на моята слабост по същия начин както досега. Но тук не е място за такива работи. Да се върнем в града и…

Петерман тръсна енергично глава.

— Не, не! Нямам време. Ние сме различни хора, хер барон!

Той се отскубна и бързо се отдалечи. Лейтенантът направи движение, сякаш искаше да го последва, но размисли, обърна се рязко на токове и се насочи обратно към Роленбург.

Когато Петерман стигна до гарата, беше още твърде рано за тръгването на влака. Не можеше още да си купи билет, затова се отби в гаровия бюфет и си поръча чаша бира — първата от четири години насам. Беше седял само няколко минути, когато дойде втори посетител — един млад мъж, който поздрави учтиво и при вида му сякаш се стъписа. На Петерман също се стори, че го познава. Младият мъж приближи и попита:

— Ще разрешите ли да седна при вас?

— Не мога да имам нищо против. Тук всеки сяда където му е удобно.

— Това означава, че ще е по-добре да си потърся друго място. Нали?

— Настанете се там, където ви харесва!

— Ще призная, че идвам при вас, защото ме заинтересувахте.

— Виж ти! С какво?

Другият седна, поръча си също чаша бира и когато келнерът се отдалечи, каза:

— Забелязахте ли гънките по костюма си, майн хер?

— Защо този въпрос?

— Защото и моят ги има същите. Когато едно сако години наред е било напъхано в някоя торба, трябва да бъде изгладено, преди човек да го сложи отново. Но за тези неща височайшите господа служители не мислят.

— А-а, искате да кажете…

— Че сме другари по нещастие.

— Вие също сте освободен днес?

— Да. Но моля да не ме разбирате погрешно! Не е препоръчително да се правят и поддържат затворнически познанства. Аз вече няма да ви познавам, ако ви срещна отново. Но днес, първият ден на свобода, сърцето на човек прелива от щастие. Той желае да сподели щастието си, а това може да стане единствено с някой събрат по съдба. Освен това аз често съм ви виждал. Вие бяхте писар — едно привилегировано положение, от което разбирам, че си имам работа с мъж, чието предназначение не е точно за „заведението“, в което е прекарал последните години.

— Не, действително не е такъв случаят. Аз също съм ви виждал. Къде бяхте разпределен?

— При разкройката на фурнира.

— Тежка работа!

— Изпитах го. Оттук аз ще замина за столицата.

— Аз също.

— Искате ли дотам да останем заедно?