Читать «Планета за контакт» онлайн - страница 57

На човека в космоса му са необходими сложни приспособления, та дори и за защита. Така че сигурно е прав не той, а Кибернетикът.

И все пак, Райков не вярваше, че са тръгнали на този контакт само за да им докажат тяхната несъстоятелност. В самия начин, по който беше преминал контактът, в последствията му, имаше нещо неправилно, някакво неразбиране, но в никакъв случай не нещо враждебно.

Физикът и Кибернетикът се върнаха късно вечерта. И двамата бяха мълчаливи, изморени и подтиснати. Кибернетикът веднага се скри в пещерата. А Физикът дълго седя мълчаливо до Практиканта. Райков искаше да избегне предстоящия разговор, но когато Физикът каза: „Да се поразходим малко?“, той само мълчаливо кимна.

— Напоследък ти съвсем изостави работата.

— Да.

— Аз те помолих да си водиш дневник, но ти дори това не правиш кой знае колко прилежно.

— Вчера написах почти за цял месец.

— Видях. Но там изобщо няма анализ на състоянието ти и на усещанията по време на експериментите.

— По време на експериментите нямам никакви усещания.

— Напразно. Най-малкото напразно не се опитваш да разбереш какво изпитваш в момента, в който…

— Работата не е в мен. Уверявам те, че не изпитвам нищо необикновено. Почти нищо.

— Тъкмо това „почти“.

— Не разбирам, защо ти е… е, в общи линии трябва да си го представя с всичките му детайли, после напрягам волята си, представям си как този мислен образец се материализира и в един момент нещо сработва. Това изисква голямо напрежение на волята и на вниманието, затова случайните мислени образи не се материализират.

Те слизаха по едно дълго около 100 м каменно стълбище, което свързваше жцлището им с дъното на клисурата, физикът тътреше краката си по стъпалата, сякаш му беше трудно да ги повдига. Райков си помисли, че той сигурно вече не е млад и че сигурно това е последната му експедиция. Но почти моментално се поправи. За всички тях това беше последната експедиция. Той упорито повтори:

— Това никому не е нужно. Вие нещо сънувате. Измислихте си забавление. Омръзна ми…

Внезапно Физикът го хвана за ръката. Практикантът се сепна, толкова непривичен беше този обикновен жест.

— За Земята не е толкова важно дали ние ще се върнем, или не.

Няколко секунди те мълчаливо стояха на последните стъпала. Нощните сенки вече бяха покрили дъното на клисурата, стълбището, клетката на подемника.

— А кое е важно? — тихо попита Практикантът. — Кое е важно за нас тогава?

— Да запазим и предадем на хората това, което ти притежаваш.

— Та аз не знам най-важното: как става това! А дори и да знаех, все едно най-напред трябва да се върнем…

— Или да предадем…

— Да предадем?

— Ами, да. Просто да предадем на онези, които някога ще долетят тук след нас. Да запазим и предадем.